НОЖАРЯТ. Тоя сигурно е кожар. Хайде да му съблечем кожата!
ОРФЕЙ. Вие наистина ли не ме познавате, или сте толкова пияни, че и себе си не познавате? Аз съм Орфей — бъчварят Орфей.
ГРЪНЧАРЯТ. Орфей ли? (Сочи паметника.) Ето го Орфей, понеже се обърнал да види жена си.
ОРФЕЙ. Дай ми китарата.
КАЗАНДЖИЯТА. Защо да ти я давам?
ОРФЕЙ. За да ти докажа, че наистина съм Орфей!
КАЗАНДЖИЯТА. Значи, който има китара, той е Орфей! Тогава и аз съм Орфей!
КОЖАРЯТ. И аз съм Орфей!
ГРЪНЧАРЯТ. И аз съм Орфей!
ГЛАСОВЕ. И аз съм Орфей!
(Започват да дрънкат с китарите и да припяват: „Ние всички сме Орфей, ние всички сме Орфей!“)
ОРФЕЙ. (Вика.) Ксантипо!
(Орфей захвърля чаша към дъното, където вероятно е кръчмата на Ксантипа, и оттам се чува звънтеж на падащи съдове. Влиза Ксантипа.)
КСАНТИПА. Кой хвърли чашата?
ГРЪНЧАРЯТ. Този тук чужденец. Или е пиян, или е луд.
ОРФЕЙ. (Приближава към Ксантипа.) Ксантипо! Ти кажи, не бой се, не съм луд… Изменил ли съм се много? Гласа ми поне не познаваш ли?… Аз съм Орфей, ти ме познаваш, нали?
КСАНТИПА. Сигурно, чужденецо… Би трябвало да те познавам, щом си Орфей. Само че аз много остарях и очите ми не виждат добре. Петнайсет години минаха, откак видях Орфей за последен път.
ОРФЕЙ. Не си ли спомняш онзи ден, когато дойдох за Евредика?
КСАНТИПА. Времената се менят, виното се мени и хората се менят, чужденецо!
ОРФЕЙ. Защо вие всички ме наричате „чужденецо“? Аз съм Орфей! Дайте ми китарата! (Спуска се към Дърваря и дърпа китарата му.) Дайте ми китара!
КАЗАНДЖИЯТА. (Хваща ръцете на Орфей.) Умири се, чужденецо!
ОРФЕЙ. Пуснете ме, ще ви избия! Всички ще ви избия като кучета!
КСАНТИПА. Орфей никога не правеше скандали при мене. Напротив, той усмиряваше другите. По това се познаваше, че Орфей е в кръчмата… Пуснете го!
(Пускат Орфей.)
Иди си, чужденецо. Иди си в мир! Ние сме мирни хора. Пощади и старата Ксантипа, която не те познава поради слабостта на очите си… А колкото до гласа — у човека има много гласове. Знаеш ли кога и кой глас говори?
(Отново мъжете започват да дрънкат по струните и да пеят: „Ние всички сме Орфей, ние всички сме Орфей!“ Излизат. Орфей се приближава към паметника.)
ОРФЕЙ. Не бой се! Няма да те ударя. Мислиш, че ще взема камък да те цапардосам по великата дървена глава и тя да се търкулне в нозете ми? Бъди спокоен, ще има кой да направи това. Някой ден ще дойде Мегабаз и ще поиска да се изпикае на площада в чест на своята победа. „Махнете това дървено нищо, защото ми пречи!“ — ще извика той на своите перси. И тогава ти ще се проснеш по очи в локвата на победителя. Нищо чудно дори да се опиташ да запееш: „Слава на Мегабаз, най-преславния!“ А от песента ще излязат само солени мехури. Защо ли? Защото, когато победителят пикае, на победения му се струва, че върху него се излива морето. Какво остава за победения? Той трябва да се научи да диша под водата… Ти мислиш, че аз говоря на тебе, дървено нищо? Аз говоря на себе си, защото „ти“ — това съм „аз“. Ти също си роб. Ти си роб, окован завинаги, осъден да не напусне никога този площад, за да могат живите да идват тук, да те гледат и да се радват, че те поне се движат. Аз също мога да застана до тебе, да поставя ръката си ето така и да стоя неподвижен, но не искам, защото ще ме вземат за луд, а те и без това са ме взели… А ти, дървено достойнство, ще имаш ли куража да кажеш: „Не се смейте, това е истинският Орфей.“ Няма да посмееш, защото могат и тебе да те сметнат за луд. А едно лудо достойнство ще погуби твоето дребно достойнство. А без достойнство накъде? Ето защо ти никога няма да посмееш да извикаш: „Не се смейте, това е истинският Орфей!“… Хайде, дървено достойнство, настъпи с достойния си крак очите ми! Или се боиш да се не подхлъзнеш и да разбиеш тук, на площада, дървения си задник?
ТАМИРИД. (Скрит в тъмното зад паметника.) От кого да се боя?
ОРФЕЙ. Кой си ти?
ТАМИРИД. Аз съм Тамирид.
ОРФЕЙ. (Вглежда се в него.) Тамирид! Учителю!
ТАМИРИД. Учителю? Напротив, аз съм твой ученик и дойдох да се поуча от дървената ти слава.
ОРФЕЙ. Тамирид, учителю, ти ме позна, нали? Да вървим! Ти можеш да докажеш, че аз съм Орфей, самият Орфей, истинският Орфей!
ТАМИРИД. Къде ще вървим? Ти не можеш да мръднеш оттук. А аз съм твърде стар, за да понеса на плещите си това тежко дърво.