ОРФЕЙ. Ксантипа не е вещица, малко глезено парадинастче! Ксантипа е царица. Само че на главата й вместо корона стоят тия бели коси, изковани косъм по косъм от среброто на времето.
ТЕРЕС. Да, но Ксантипа е вещица… Ксантипо, ти нали си вещица?
КСАНТИПА. Вещица съм, господарю млад.
ТЕРЕС. Защо си вещица?
КСАНТИПА. Защото ти плащаш, господарю.
ТЕРЕС. А защо Орфей не е вещица, щом като аз плащам?
ОРФЕЙ. Парадинасте, ти не плащаш за мене, а за това, че пиеш с мене. Тоест ти плащаш заради себе си.
ТЕРЕС. Да, но аз, ако искам, мога да убия Садал… Аз знам как стават тия работи…
КСАНТИПА. Забранявам такива думи в моя почтен дом!
ТЕРЕС. Кое му е почтеното на твоя дом?
(Орфей удря с длан по масата.)
Защо удряш масата?
ОРФЕЙ. Защото си още момче.
ТЕРЕС. Удряй тогава! Хайде, щом съм момче… Хайде, избийте момчетата! Къде е Йо? Малката Йо…
ЙО. Тук съм, господарю!
ТЕРЕС. Кажи, Йо, на този чичо, ще отидем ли с тебе оттатък… Там, където шумоли сламата под нас?
ЙО. Ще отидем, господарю!
ТЕРЕС. Защо ще отидем, малка Йо? Защото сламата шумоли много хубаво, нали?
ЙО. Затова, господарю.
ТЕРЕС. (Показва кесията си.) И защото после ще хвърляме тия колелца и ще ги търсим из сламата…
ЙО. И за това, господарю.
ТЕРЕС. Голи, нали, Йо?
ЙО. Голи, господарю.
ТЕРЕС. (На Орфей.) Само ти мислиш, че можеш да задаваш въпроси, нали? Да вървим, Йо! (Излизат.)
ОРФЕЙ. Ти все мълчиш, Евредика. Или те дразни моята сприхавост?
ЕВРЕДИКА. На мене това ми харесва.
ОРФЕЙ. Или не обичаш моите песни?
ЕВРЕДИКА. Аз обичам твоите песни.
ОРФЕЙ. А мене обичаш ли ме?
ЕВРЕДИКА. Обичам те, Орфей!
КСАНТИПА. Много пиеш, певецо!
ОРФЕЙ. Песента трябва да кипи, както виното кипи. Само че виното опива всеки човек поотделно, а песента целия площад наведнъж. Като моите бъчви няма от Истрос до устието на Стримон. Да направиш бъчва не е по-лесно, отколкото да направиш песен. Аз варя дървото в медовина и тасоското вино мирише на момиче, което е брало грозде.
КСАНТИПА. Ти пиеш всеки ден, певецо, кога работиш?
ОРФЕЙ. Аз и сега работя, Ксантипо, само че ти не виждаш. Ето например току-що казах, че тасоското вино мирише на момиче, което е брало грозде.
КСАНТИПА. Умен си ти, певецо, и умът е твоята гибел.
ОРФЕЙ. Евредика, аз умен ли съм?
КСАНТИПА. (Гледа навън.) Народът се събира вече на площада.
ОРФЕЙ. Защо се събира народът всяка вечер на площада, Ксантипо?
КСАНТИПА. За да слуша песните ти.
ОРФЕЙ. Не, за да слуша твоя глас, Ксантипо.
КСАНТИПА. Какво може да направи една песен? Хората слушат и си отиват.
ОРФЕЙ. Дарзалас е дарил траките с най-божествения дар — песента. Моят брат Лин, също славен певец, учи синовете на Пизистрат в Атина. Синовете на тиранина Пизистрат няма да бъдат като баща си, защото песента е свободна и учи човека да обича свободата. А който обича свободата, той може да даде свобода на другите.
(Влиза Садал. Всички стават на крака освен Орфей.)
КСАНТИПА. Царю, Ксантипа — стопанката на тоя почтен дом — целува нозете ти.
САДАЛ. Стани, Ксантипо, има кой да целува нозете ми. Поостаряла си, но си все така хубава.
КСАНТИПА. Аз бях съвсем млада тогава.
САДАЛ. Аз съвсем не бях цар тогава. Хубави момичета имаш, но царят не е свободен да им се радва.
ОРФЕЙ. Да ти дам ли свобода, царю?
САДАЛ. Три пъти пращах Марон да те доведе при мене, три пъти си го връщал с ругатни и обиди.
КСАНТИПА. (Към момичетата.) Хайде, момичета, да идем оттатък… Ще позволиш ли, царю, да те оставим?
САДАЛ. Дай на момичетата бадеми и сухо грозде. (Дава кесия с монети.) От това кожата става нежна.
КСАНТИПА. Благодаря, царю!
(Ксантипа и момичетата излизат.)
САДАЛ. Искам съвет от тебе, Орфей!
ОРФЕЙ. Какво може да посъветва един обикновен майстор на бъчви най-умния в държавата?
САДАЛ. Мене не ми трябват бъчви.
ОРФЕЙ. А песните ли?
САДАЛ. Песните са дар от бог Дарзалас, аз съм безсилен срещу тях.
ОРФЕЙ. Аз имам само тия две неща. С друго не мога да ти бъда полезен.
САДАЛ. Можеш.
ОРФЕЙ. С какво?