(Пердикас изхвръква навън.)
(Към Грънчаря.) Пий! И когато кажеш за някого нещо и видиш, че друг ще си изпати, стани и кажи: Аз го казах!
ГРЪНЧАРЯТ. Аз!
КАЗАНДЖИЯТА. Само че това се казва силно. (Вика.) Аз! Хайде сега, така го кажи!
ГРЪНЧАРЯТ. Аз!
КАЗАНДЖИЯТА. Слабичко е. Слушай мене! Аз!
ГРЪНЧАРЯТ. (Вика.) Аз!
КАЗАНДЖИЯТА. Сега е по-добре.
(Влизат Антиб и Кот.)
ГРЪНЧАРЯТ. Аз!
АНТИБ. Кой си ти?
(Пауза. Поклон пред царските военачалници.)
АНТИБ. Кажи, кой си ти, дето викаш: аз!
ГРЪНЧАРЯТ. Никой не съм.
АНТИБ. (Към Казанджията.) А ти кой си?
КАЗАНДЖИЯТА. Казанджия съм, ваша светлост. И аз съм никой.
АНТИБ. Излезте всички!
КАЗАНДЖИЯТА. (Към Грънчаря.) То сега, братче, зависи пред кого викаш.
(Всички излизат.)
АНТИБ. (Към Ксантипа.) Имаше тук една Евредика.
КСАНТИПА. Пак има, ваша светлост.
АНТИБ. Изпрати я при нас, а ти си намери работа по двора!
(Ксантипа излиза.)
КОТ. Ще си намеря някоя женица, ама да е по-голяма отпред и като я стискам, да вряка като коза, защото една жена не вряка ли, значи, че ти се подиграва. (Влиза вътре.)
(Появява се Евредика.)
АНТИБ. Не ме ли познаваш?
ЕВРЕДИКА. Не те познавам, войнико.
АНТИБ. Аз не съм войник, а пръв военачалник на Садал, Евредика,
ЕВРЕДИКА. А откъде знаеш името ми?
(Антиб изважда една глинена пчела, пронизана с конопен конец, и я подава на Евредика.)
(Разглежда пчелата.) Антиб!
АНТИБ. (Сваля кожената си шапка.) Антиб.
ЕВРЕДИКА. (Вглежда се в него.) Ти си Антиб?
АНТИБ. Аз съм Антиб.
ЕВРЕДИКА. Какво искаш от мене?
АНТИБ. Твоят дом на Ойскос изгоря по време на боя. И моят изгоря.
ЕВРЕДИКА. А майка ми?
АНТИБ. Когато пристигнах, майка ти вече я нямаше.
ЕВРЕДИКА. Така… Нищо… Нищо… Аз от години вече нямам сълзи. Как стана военачалник?
АНТИБ. По един много атинянски начин… Помниш ли, Евредика?
ЕВРЕДИКА. Какво да помня, Антиб? Ние бяхме деца, играехме и ловяхме с ръце риба след пролетното пълноводие от Ойскос. Тогава ти подарих тази глинена пчела.
АНТИБ. Играехме на мъж и жена.
ЕВРЕДИКА. Много деца са играли на тая игра.
АНТИБ. Десет пъти оттогава Ойскос разлива и оттегля водите си… Стани моя жена, Евредика!
(Втурва се Орфей.)
ОРФЕЙ. Евредика! Евредика ще се омъжи за Орфей, защото Орфей е Орфей!
ЕВРЕДИКА. Охлади главата си с онова ведро, певецо!
ОРФЕЙ. Евредика, аз съм Орфей!
ЕВРЕДИКА. (На Антиб.) Това е знаменитият певец Орфей, гордостта на Тракия. (Към Орфей.) А това е моят бъдещ мъж — Антиб.
ОРФЕЙ. Евредика, аз дойдох, за да се оженим!
ЕВРЕДИКА. Закъснял си, певецо!
ОРФЕЙ. Антиб ли ме изпревари?
ЕВРЕДИКА. Не, ти го изпревари още преди три месеца там, на площада, когато събираше войници на Садал.
ОРФЕЙ. Трибалите прерязаха гърлото на моя брат, великия Лин.
ЕВРЕДИКА. А колко глави на трибали отрязахте вие?
ОРФЕЙ. Не разбърквай огъня на моя гняв, Евредика! Или, какво? Може би ти се иска да поживееш в двореца?
ЕВРЕДИКА. А нима на тебе не ти се искаше? Или Садал те изхвърли, след като не му трябваш вече.
АНТИБ. Не се горещи, певецо! Ти чу какво ти казаха. На твое място аз вече щях да си тръгна.
ОРФЕЙ. Ти наистина си глупак, Антиб! Ти можеш да въртиш меча, но това тук, в главата ти, се върти бавно.
ЕВРЕДИКА. За жената е достатъчно мъжът й да бъде храбър и добър.
АНТИБ. Казаха ти го два пъти, певецо! Ако на глупака Антиб го кажеха само веднъж, той щеше да си иде.
ОРФЕЙ. Аз съм спал с тази жена, глупако, и неведнъж!
АНТИБ. Певецо!
ЕВРЕДИКА. Да, Орфей. (Към Орфей.) Ти си спал с тази жена, и неведнъж. Само че Антиб не се жени за тази жена, а за Евредика. „Тази жена“ ти е наливала вино, а Евредика може да отглежда деца, и при това по-добре от твоята майка. Евредика никога няма да научи сина си да казва „тази жена“. Ти може да си гордостта на Тракия, ти може да си нужен там, на площада, ти можеш да научиш Садал как да избива трибалите, ти можеш да наречеш глупак всекиго, но на една жена толкова много работи не й трябват. На жената й трябва само една дума. Тя иска да й кажат: Евредика! Когато Евредика дойде тук, беше на шестнадесет години. Всемогъщият Дарзалас я надари с тежка бедност и отне баща й. Един ден майка й каза: „Евредика, ти си надарена с хубост. Иди отвъд Хемус, там има богати градове. Ти трябва да станеш царица…“ Виждаш ли колко глупави са майките? А ти ме плашиш с глупостта на Антиб! Единствените царици са майките, певецо, и то именно заради великата си майчина глупост! Запомни това, защото то става за песен, нищо че такава песен не може да поведе войниците на бой. В замяна на това тая песен ще ги научи да обработват земята, да размножават добитъка и да казват „добър ден“ на съседите си. Хиляди песни, които славят победите на тираните, не струват колкото една песен, която слави погрома на майките… Аз съм тракийка. Аз нямам накити, нямам прислуга, нямам златни чаши и масла от бадеми. Бендида ми е дала тия две очи, тия две ръце и кожата, която мирише на бадеми. Затова аз не мечтая като приятелките си да отида в Атина. Ние, евредиките, не можем като пенелопите да чакаме мъжете си двайсет години, ние ги чакаме цял живот. Иди сега и не хули жената, която ти е наливала вино, защото виното го пиеш ти, а наливаш песни за другите… Антиб!