МАРОН. Аз ги изпратих. Свободен си!
КОТ. Слушай, ти си…
МАРОН. Хубаво си помисли, преди да кажеш тази жълта дума. Свободен си!
(Кот излиза сконфузено. Марон си играе с кесиите весело, размества ги. Влиза Терес, втурва се към масата и прегръща кесиите.)
ТЕРЕС. Ех, чичо Мароне, да ги имах всичките наведнъж! Как мислиш, дали ще ми стигнат в Атина за една година? Много обичам аз тия златни колелца! Нищо не искам от държавата, нищичко! Нито почести искам, нито слава, нито Херодот искам да пише за мене… „И живя славно и преславно Аристарх, и после дойде Солон, и той живя славно и преславно, а после Пизистрат сътвори славни дела за атиняните“, после дойде четвърти и пети, а между тях живя и никому неизвестният Терес, който никога не отиде в Епидавъра, не се подписа нито на един камък, дори един фалос от дърво не издяла, та да се чудят потомките и да го навират в учудените очи на мъжете си… Обичам аз живота, чичо Мароне! И което е най-важното — и животът ме обича. Защото всички хора обичат живота, но животът не обича всеки. А мене знаеш ли защо ме обича? Защото не искам да го разбирам. Оня там, вашият Сократ, искаше да го разбере, и животът му поднесе чашата с отрова. А мене животът ме гледа, смее се и ми вика: „Карай, Терес!“… И аз карам! А, чичо Мароне, как мислиш? Ами че това, дето ти го разправям, аз мога да направя школа като Сократ и да ми викат „учителю“. „Учителю“… Ами чашата?…
(Марон му подава една кесия.)
А другата?
МАРОН. Мъчно ми е за тебе, Терес! Ти си весело и умно момче. Ето, вземи и моя дял. Имам у мене малко пари за път и за една чаша вино.
ТЕРЕС. Къде ще вървиш, чичо Мароне?
МАРОН. В Атина, мойто момче, тук вече няма място за мене.
ТЕРЕС. За нищо на света! Ти знаеш колко те обичам! След смъртта на баща ми ти си ме отгледал като роден син.
(Терес прегръща Марон. Влиза Пердикас и вижда прегръдката.)
ПЕРДИКАС. Така се прегръщаха Марон и Буши навремето. Когато Буши го прегърна гробът, Марон прегърна Садал. Какво ли значи тая прегръдка с Терес сега?
ТЕРЕС. Слушай, вонлива гнидо! (Замахва да го удари.)
МАРОН. Остави го, Терес! Това ще бъде много малко за него.
ТЕРЕС. Гнида! (Излиза.)
МАРОН. (Люлее една кесия за връвчицата като обесена.)
ПЕРДИКАС. Ти какво?
МАРОН. Кой бил пял тая песничка?
ПЕРДИКАС. Ти знаеш кой!
МАРОН. Знам. Тази песен я съчиниха Севт и Ронак. Ти едвам я научи, и каза на Садал, че Орфей я пее на площада.
ПЕРДИКАС. Говориш глупости!
МАРОН. Може. Само че с тебе няма да се прегърна. След няколко дни аз съм в Атина.
(В това време влиза Антиб.)
Мой дълг е поне да предпазя Садал да знае кои са съветниците му… военачалниците му. Нали, Антиб? Навярно Кот ти е казал всичко… Вземи. (Хвърля му кесия, но Антиб нарочно не я улавя.)
АНТИБ. (Към Пердикас.) Ти излез!
(Пердикас излиза.)
(Към Марон.) Иди ми донеси кесията!
МАРОН. Аз все още съм пръв съветник на царя.
АНТИБ. А аз съм пръв военачалник. И Садал е мой кум. Ти чу какво каза царят на сватбата: „От тебе очаквам много, Антиб!“
МАРОН. А някога те очакваха двата лъва на Садал.
АНТИБ. А сега очакват тебе.
МАРОН. Глупав си ти, Антиб! И това ще ти пречи много.
АНТИБ. Глупавият пречи по-малко от умния, старче, особено в държавните работи.
МАРОН. Нима толкова бързаш да направиш Евредика вдовица?
АНТИБ. Аз обичам Евредика, старче!
МАРОН. Тогава вземи кесията си и запази своята храброст за бойното поле!
АНТИБ. (Тръгвайки.) Старче, подъл си ти, но въпреки това аз те обичам. (Взема кесията, излиза и на секундата пак се връща.) Дойде ми на ум, защо… Защото си много подъл! (Излиза.)
6
(В двореца. Срещат се Орфей и Евредика.)
ЕВРЕДИКА. Пусни ме да мина!
ОРФЕЙ. Ти ме пусни!
(Евредика отстъпва настрани и двамата тръгват нерешително. Орфей се обръща.)
ОРФЕЙ. Евредика!
ЕВРЕДИКА. Кажи, съветнико!
ОРФЕЙ. (Приближава се към нея.) Евредика!
ЕВРЕДИКА. Кажи, царски съветнико?
(В това време Севт и Ронак се приближават, носейки голяма мрежа. Внезапно я хвърлят върху Орфей и Евредика и последните се омотават в нея.)