След като Уилям Хенри премина вододела на шестте месеца и започна да се преобразява в малко човече, баба му и дядо му установиха, че е от децата, които не се разглезват. Беше толкова благ по природа, с такава хрисима душица, че приемаше благодарно всяко оказано му внимание, но не роптаеше, ако не го получеше. Плачеше само ако го болеше нещо или някой ненормалник в пивницата го стреснеше, макар че малчуганът хич и не се плашеше от господин Тисълтуейт (вероятно най-ужасния постоянен посетител тук), колкото и гръмогласно да ревеше той. Често се замисляше и си мълчеше, бе готов да се усмихне, но не и да се залива от смях и никога не се гневеше и не тъжеше.
— Обявявам, че по нрав си е същински отшелник — каза господин Тисълтуейт. — Нищо чудно да отглеждате и калугер.
Преди пет дена в пивница „Гербът на Купър“ плъзна мълвата: имало няколко случая на едра шарка, но не били на едно и също място, за да се говори за карантина — първата, а и последна отчаяна надежда на всеки град.
На Пег й причерня.
— Няма да го понеса, Ричард, ако ни сполети още веднъж!
— Ще ваксинираме Уилям Хенри — отвърна мъжът й.
Сетне прати да повикат братовчеда Джеймс — аптекаря.
Той само дето не припадна, щом чу какво искат от него.
— Божичко, Ричард! И дума да не става! Ваксинират се по-големи деца. Не съм чувал някой досега да е ваксинирал невръстно момченце, едва ли не пеленаче! Това ще го вкара в гроба! Далеч по-добре е или да го отведете на село, или да го държите тук, но далеч от другите. И се молете.
— Ваксина, братовчеде Джеймс! Няма друго спасение, освен ваксината.
— Няма да го направя, Ричард — отсече братовчедът Джеймс — аптекарят, и се извърна към Дик, който слушаше свъсен. — Кажи нещо, бе, човек! Направи нещо! Умолявам те!
Бащата на Ричард този път застана като никога на страната на сина си.
— Това, дето го предлагаш, Джим, е неизпълнимо. Не можем да изведем Уилям Хенри от града… не, изслушай ме, де! За да заведем детето на село, трябва да наемем екипаж, а откъде да знаем кой се е возил преди това на него? И кой ще пътува с нас на сала при Роунам Мийдс? И как да държим момчето далеч от хората, все пак това тук е пивница, а не „Свети Яков“ в неделя. При мен идват хора всякакви. Не, Джим, по-добре го ваксинирай!
— Но после ще се струпа на вашите глави, така да знаете! — викна братовчедът Джеймс — аптекарят, и кършейки ръце, тръгна да пита един свой приятел лекар къде наоколо да намери болен от едра шарка с вече избили по кожата мехури.
Не бе кой знае колко трудно да открие такъв човек: заразата поваляше хората наред. Главно децата, ненавършили петнайсет години. Повечето възрастни — и мъже, и жени, вече я бяха прекарали, кой по-тежко, кой по-леко. Не можеше да се каже кой ще прекара шарката тежко, така че да остане сипаничав, и на кого ще му се размине по-леко.
— Моли се за мен — рече братовчедът Джеймс — аптекарят, на своя приятел — доктора, сетне заби иглата най-обикновена губерка, в един от мехурите по лицето на дванайсетгодишното момиченце и я завъртя, та гнойта да полепне хубаво по нея. Клетото дете! Личицето му беше хубаво, но занапред момичето щеше да си остане грозотия. — Моли се за мен! — повтори той и се изправи, за да прибере губерката в тенекиената кутийка, където беше сложил бинт. — Моли се да не се окаже, че съм извършил убийство.
От жилището на болната на Троувър Лейн забърза към пивница „Гербът на Купър“, която беше на хвърлей от там. Сложи Уилям Хенри върху коляното си, извади от кутийката губерката и опря върха до… до… дали наистина трябваше да върши това убийство? И то пред очите на всички? Пред постоянните клиенти, насядали на обичайните си места. Господин Тисълтуейт всмукна шумно въздух между зъбите си, а Морганови бяха наобиколили в тесен обръч братовчеда Джеймс, сякаш се опасяваха да не би той да скочи и да хукне накъдето му видят очите. После, не щеш ли, братовчедът все пак се престраши й го направи, стисна между пръстите си ръчичката на Уилям Хенри малко под лявото рамо и заби губерката, сетне я изтегли.