— Заспал е рано! — възкликна той.
— Братовчедът Джеймс обясни, че от ваксината ще го кара на сън.
С нозе, разтреперани от облекчение, че синът му е преживял изпитанието, Ричард отиде при една от куките на стената, свали престилката от твърдо платно и си я върза на кръста.
— Трябва да помогна на татко. Слава богу, слава богу!
Продължи да благодари на Бога и докато слизаше на бегом по стълбите. Съвсем му беше изхвърчало от главата, че се е отказал да се уповава на Господа, докато не е видял мехурчето върху ръката на малчугана.
В дългите летни вечери ведрата обстановка в заведения като „Гербът на Купър“ си имаше и своите хубави страни. Постоянните посетители в гостилницата бяха главно почтени граждани, печелещи достатъчно, та да си покриват разходите по прехраната и жилището и пак да им остава нещичко, търговци и занаятчии, които идваха тук заедно с жените и децата си. За три-четири пенита на човек можеха да си поръчат вкусна храна на корем и голяма кана слаба бира, а който предпочитате по-силничка бира, ром, джин или бристълско мляко (любимо главно на жените), трябваше да се изръси с още шест пенита, но после, като се прибереше, заспиваше като къпан и не се притесняваше, че ще го нападнат я разбойници, я ония от комисията за насилствено набиране на моряци и войници, които лете заради късата нощ не си разиграваха много-много коня.
И така, Ричард слезе при веселата компания долу. Помещението още бе озарено от златистата светлина на залязващото слънце, вътре обаче светеха и газениците, окачени върху голите греди, тъмнеещи върху белосаните стени и таван. Единственият преносим светилник беше сложен върху тезгяха, там, където седеше кръчмарят — точно срещу Джинджър, най-голямата атракция на пивницата.
Джинджър беше огромен дървен котарак, който Ричард бе измайсторил, след като бе прочел за прочутия Стар Том в Лондон, въпреки че за негова гордост творението му беше по-добро от оригинала. Ухилената животинка на оранжеви ивици и със закачливо вирната опашка бе сложена напреко на тезгяха, малко над посетителите. Ако на някой му се допиеше ром, бе достатъчно да пъхне монета от три пенита в отворената паст на котарака и да я намести върху подвижния език, който я пускаше надолу със звънко потракване. После клиентът подлагаше чаша под тестикулите на котарака — съвсем като истински, и дърпаше опашката: животното начаса пускаше четвъртинка ром.
То се знае, че най-често около котарака се навъртаха по-големите деца в пивницата — доста майки и татковци от немай-къде прекаляваха с пиенето колкото да угодят на отрочетата си, които си умираха от удоволствие да пускат монети в устата на Джинджър, да му дърпат опашката и да гледат как пуска ром. Дори и Ричард да не бе направил нищо друго за пивницата, пак се бе отплатил на баща си, прибрал го в труден момент да работи при него.
Всички в заведението бяха плувнали в пот и воняха на непран памук, лен и вълна. Никой не смееше да си изпере дрехите, понеже те се свиваха смехотворно и от слаб ръмеж, камо ли пък от вода. Виж, напоследък клозетът не смърдеше толкова много, понеже наскоро бяха изпразнили отходната яма под Брод Стрийт, макар че посетителите в пивницата нямаха достъп до него и трябваше или да стискат, или да изтичат на Бел Лейн зад ъгъла и да се скрият в някое тъмно местенце. Дори и някой да се изпуснеше върху обикновените дъсчени пейки и столове, те се миеха лесно с няколко лиснати кофи вода, а подът беше покрит с пет сантиметра стърготини, които Ричард и Дик караха веднъж седмично с ръчна количка от дъскорезницата на Уилям в Къколдс Пил. Количката беше пълна и в двете посоки — на път за дъскорезницата изкарваха старите стърготини, които воняха на вкиснато и бълвоч, и ги изсипваха в река Ейвън.
Ричард тръгна между масите, понесъл в двете ръце копани с телешко варено, като от време на време спираше да си размени с хората по някоя и друга дума и да им разкаже с грейнало лице как Уилям Хенри е понесъл леко ваксината.
Господин Тисълтуейт го нямаше. Идваше в единайсет преди обяд и стоеше до пет. Седеше на „своята“ маса при прозореца, на която се мъдреха мастилница и няколко пачи пера (но не и хартия — да си я купувал сам, както отбелязваше кисело Дик Морган) и съчиняваше памфлети, издавани от печатничката към книжарницата на Сендъл на Уайн Стрийт и продавани пак в нея, макар че господин Тисълтуейт носеше от творенията си и на сергиите на конското тържище, което бе достатъчно далеч от книжарницата, та памфлетистът да не подбива пазара на Сендъл. Памфлетите му се грабеха като топъл хляб, понеже той притежаваше изключително цветист език и умееше да се пазари. На мушка взимаше най-често шефове от Задругата, като се почне от кмета и се стигне до началника на митницата и шерифа, целеше се и в духовници, пристрастени към плурализма, и в съдиите. Имаше зъб и на калайджията Хенри Бъргъм, макар че никой не знаеше защо. Вярно, Бъргъм не беше цвете за мирисане, но какво ли толкова бе сторил на господин Джеймс Тисълтуейт?