След вечерята всички се преизпълниха с усещане за ситост и добруване, докато вехтият часовник върху стената до дъската не удари осем и Дик Морган не се провикна:
— Хайде, господа, да се разплащаме!
После, стиснал в ръка доста натежалата ламаринена кутия с парите, той изпроводи и последния посетител, плетящ нозе, до вратата, и я залости. Качи горе кутията и я пъхна под леглото, като предварително завърза за дръжката й канап, който пристегна за палеца на крака си. Бристъл гъмжеше от крадци и разбойници, някои от които пипаха много изкусно. На сутринта Дик щеше да прехвърли купчинката монети в платнена кесия и да ги отнесе в Бристълската банка на Смол Стрийт, оглавявана както и другите от представител или на рода Харфорд, или на семейство Еймс, или на рода Дийн. Беше все едно в коя от трите банки в Бристъл ще си внасяш парите — и трите се държаха от квакери.
Уилям Хенри спеше сладко-сладко, обърнат на дясната страна. Ричард премести креватчето по-близо до съпружеското легло, свали престилката, съблече широката бяла памучна риза, ленените панталони, изу си обущата и дебелите памучни чорапи, накрая смъкна и фланелените долни гащи. Навлече памучната нощница, която Пег бе метнала върху възглавницата, развърза ширита, с който беше прихванал дългата си къдрава коса, и си сложи нощната шапчица. Накрая си легна с въздишка.
През процепите между дъските, отделящи стаята от предното помещение, където спяха Дик и Маг, се чуваше хъркане — самото въплъщение на живота. Баща му хъркаше гръмогласно и гърлено, докато Маг само простенваше и подсвиркваше насън. Ричард се усмихна в тъмното, завъртя се и намери Пег, която въпреки жегата се гушна до него и го целуна по бузата. Той запретна много внимателно и своята, и нейната нощница, намести се, притисна жена си до себе си и прокара длан по стегнатата й гръд.
— О, Пег, само да знаеш колко те обичам! — пророни Ричард. — Никой мъж не е даряван с по-добра жена.
— Нито пък някоя е имала по-добър мъж.
Щастливи, започнаха да се целуват страстно. Тя намести между краката си набъбналия му член и простена доволно.
— Дали не сме направили някое братче или сестриче на Уилям Хенри? — пророни вече в просъница Ричард и след миг заспа.
Макар да бе не по-малко уморена от него, Пег придърпа нощницата му надолу, сетне избърса влагата между нозете си. „Ох, де да можеше татко и мама да не хъркат толкова! — помисли си. — Виж, Ричард не хърка. Твърди, че и аз не го правя. Но щом хъркат, значи спят непробудно и не ни чуват. Благодаря ти, милостиви боже, че бе тъй добър с малкото ми момченце! Знам, прекрасно е, сигурно ти се иска да краси небесата, но то краси и земята тук, долу, не му отнемай тази възможност. И защо ли, милостиви боже, ми се струва, че няма да имам други деца?“
Наистина не можеше да се отърси от това усещане и то не й даваше мира. Беше чакала цели три години, докато зачене първия път, после още три години с второто дете. Не че бе карала тежка бременност, обратното, не й се гадеше, не я прерязваше през корема. Но дълбоко в себе си усещаше, че занапред утробата й ще бъде безплодна. Ричард нямаше никаква вина. Бе достатъчно тя да го погледне въжделено, и той начаса откликваше — не пропускаше вечер (освен ако детето не е болно) да не я обладае, след като си легнат! И в любенето бе тъй нежен и внимателен! Във всичко беше нежен и внимателен. Не си гледаше собственото удоволствие, стараеше се да им е приятно на хората, които обичаше, най-вече на нея и на Уилям Хенри. И на Мери. Върху възглавницата се търкулна сълза, последвана от втора, трета… „Защо децата трябва да умират преди нас? — рече си Пег. — Не е честно, не е справедливо. Аз съм на двайсет и пет години, Ричард навърши двайсет и седем, а вече изгубихме първородната си дъщеричка. Не мога да я прежаля, и това си е! Утре — помисли си тя, след като се пребори криво-ляво със сълзите и започна да се унася — ще ида на гробищата зад черквата «Свети Яков» и ще занеса цветя на гроба й. Скоро ще дойде зимата и вече няма да има цветя.“