Зимата дойде, а заедно с нея и обичайната за Бристъл гъста мъгла, суграшицата и усойният студ, който сякаш се просмукваше в костите. Необезпокояван от леда, често сковаващ Темза, и другите реки в Източна Англия, приливът настъпваше, та Ейвън да се покачи както винаги с девет метра, сетне се отдръпваше и също както през лятото, реката пак спадаше с девет метра.
От дъжд на вятър доста след събитията пристигаха и новини от войната в тринайсетте колонии. Генерал Томас Гейдж вече не беше главнокомандващ на негово величество, краля на Великобритания. Бе заменен от Уилям Хау, мълвеше се, че Континенталният конгрес на бунтовниците ухажвал французите, испанците и холандците с надеждата да привлече съюзници и пари. Кралят отвърна на удара, общо взето, според очакванията — по Коледа Парламентът наложи пълна забрана върху търговията с тринайсетте колонии и обяви, че занапред те вече няма да се ползват със закрилата на Короната. За Бристъл новината прозвуча чудовищно.
Сред влиятелните жители на града имаше такива, които искаха мир на всяка цена и настояваха желанията на размирниците в Америка да бъдат удовлетворени. Имаше и хора, който смятаха, че бунтовниците не са прави, и настояваха Великобритания да запази властта си в колониите, понеже се опасяваха, че ако кралят остави на произвола на съдбата незащитения бряг, разпрострял се на хиляди километри, французите ще се върнат там, следвани по петите от испанците. Трети пък бяха възмутени от дън душа, кълняха размирниците, смятаха ги за предатели, достойни единствено да увиснат на бесилото, а после да бъдат хвърлени в морето или разкъсани на четири — те не искаха да чуят и за най-дребните отстъпки. То се знае, думата на последната група сред влиятелните бристълчани се чуваше най-силно в двореца „Сейнт Джеймс“12, но представителите и на трите становища обсъждаха надълго и нашироко по гостните на най-красивите къщи създалото се положение и бистреха политиката на портвайн и пъдпъдъци в „Белият лъв“, „Храсталакът“ и „Перата“.
Ала освен тънката прослойка, от влиятелни бристълчани в града живееха и множество обикновени граждани, които знаеха само, че работа се намира все по-трудно, че все повече и повече кораби бездействат и не напускат доковете и че сега не му е времето да искат увеличение на надниците с по пени на ден. Парламентът знаеше как с лека ръка да харчи парите, но така и не се сещаше за нуждаещите се, затова и грижата за все по-големия брой безработни се стовари върху енориите, задължени и от обичая, и от закона да не ги зарязват на произвола на съдбата, стига те, разбира се, да се числят към тях. От наемите, които Задругата събираше, всяка енория получаваше годишно по седем лири стерлинги, с които покриваше помощите за бедните и другите си разходи.
В едно отношение Бристъл се различаваше от всички други английски градове. Каймакът на обществото там се открояваше със своята филантропия и приживе, и посмъртно — в завещанията. Сигурно причината бе в това, че ако някой приют за бедни, някое сиропиталище, болница или училище бъдеше наречено на своя благодетел, благодетелят, който не можеше да се похвали с благороднически сан, получаваше нещо като второ безсмъртие. По отношение на потеклото градските първенци на Бристъл обикновено произлизаха от простолюдието. Вероятно най-прочутият благородник в града бе не друг, а лорд Клер, по кръщелно Робърт Нюджънт, работил навремето като даскал. Затова и бристълчани разчитаха главно на Мамона, който да им помогне да се сдобият и с власт.
И така, 1776 година дойде точно като смътна сянка, която си мярнал с крайчеца на окото. Всички се бяха надявали, че досега кралската флота и кралската войска ще са потушили и последните въгленчета на революцията, припламващи между Ню Хампшир и Джорджия. Ала вестта за това славно събитие все не идваше и не идваше, макар че онези, които знаеха да четат — а в Бристъл, където се държеше много на образованието и благотворителността, грамотните никак не бяха малко, — взеха да се стичат в странноприемниците, за да чакат дилижанса от Лондон и да прегледат пристигащите от столицата вестници и списания.
„Гербът на Купър“ също се видя принуден да постегне колана — колкото и да е тъжно, от седмица на седмица редиците на постоянните посетители оредяваха все повече. Но и разходите се свиваха заедно с клиентелата: Маг готвеше за по-малко хора, Пег носеше по-малко самуни хляб от фурната на Дженкинс, Дик купуваше повечко долнопробен евтин джин и по-малко от дъхавия ром на Кейв.