— Утре, Ричард, ще има голямо търсене на кофи — отбеляза Дик и наточи на сина си халба бира, — още щом се зазори, ще ида при бъчваря да купя още десетина. В какъв свят живеем, а!
— Днес за втори път бог се смили над мен и теб — намеси се и братовчедът Джеймс — аптекарят. — Чувствам се… чувствам се като Павел на пътя за Дамаск.
— Намерил с кого да се сравнява! — ахна Ричард и отпи жадно от бирата. — Ти, братовчеде Джеймс, никога не си подлагал на гонения вярващите.
— Не, не съм ги подлагал на гонения, Ричард, но получих откровение. В знак на признателност към Бога ще даря по една лира стерлинга на всеки затворник в Нюгейтската тъмница и изправителния дом в Бристъл.
— Ха! — изсумтя Дик. — Няма нищо лошо в това да им дадеш по една лира, Джим, но да знаеш, че ще я изпият в затворническата лавка.
Шумът от гласовете им бе достигнал и до горния етаж. Жените слязоха, загърнати в халати, Пег беше гушнала Уилям Хенри, очите й блестяха.
— О, всичко е приключило и вие сте живи и здрави!
Ричард остави халбата и отиде да вземе детето, което се вкопчи в него.
— Тате — обърна се той към Дик, — събуди ме Уилям Хенри. Каза пожар, сякаш знаеше какво означава това.
Братовчедът Джеймс — аптекарят, погледна замислено малчугана.
— Омагьосан е. Орисниците са си го харесали.
— Бива ли да говориш така, братовчеде Джеймс! — възкликна Пег. — Ако наистина са го харесали, ще ни го отнемат.
Братовчедът Джеймс се изправи бавно и мъчително — мислеше си, че ако не се брои селяшкото суеверие, майката на Уилям Хенри също си дава сметка колко странен е синът й. „Всъщност, ако погледнем истината в очите, детето не би трябвало да преживее ваксината.“
Подпалвачът не се спря и след като изпепели склада на „Люсли и сие“. В понеделник след пожара в десетина други складове и заводи, собственост на американци или на хора, свързани с тях, бяха намерени още факли като тази, подпалила помещенията на „Люсли и сие“. Във вторник пламна рафинерията за захар на старши съветника от Градския съвет Барнс, свързан с мнозина американци. Ала сега вече цял Бристъл се озърташе, да не би да гори нещо, така че пожарът бе потушен още преди да е нанесъл големи щети. След три дена рафинерията беше подпалена наново — и този път огънят бе угасен бързо.
Колкото до политиците, и тори, и виги, се опитваха да спечелят от цялата тая дандания, като взаимно се обвиняваха. Едмънд Бърк обяви награда от петдесет лири стерлинги за всеки, предоставил му някакви сведения, Търговската палата — да не остане по-назад — добави още петстотин лири, кралят пък се присъедини с награда от хиляда лири стерлинги. Тъй като сумата от хиляда петстотин и петдесет лири стерлинги надвишаваше парите, които повечето бристълчани можеха да изкарат за няколко живота, всички на бърза ръка се вживяха в ролята на детективи и не след дълго се появи и заподозрян — макар че никой така и не получи наградата. Заподозреният беше шотландец, известен като Джак Бояджията, който бе живял под наем в различни къщи по Пити — порутена бедняшка уличка, прекосяваща река Фрум зад „Свети Яков“, и след втория пожар в рафинерията за захар на старши съветника Барнс най-неочаквано изчезна вдън земя. Макар и да нямаше никакви улики, които да доказват, че шотландецът е в дъното на пожарите, цял Бристъл бе убеден, че тъкмо той е подпалвачът. Всички се юрнаха да го търсят под дърво и камък, подкокоросвани от лондонските и провинциалните вестници. Никой в държавата — от Тайн чак до Ламанша, не искаше такъв злодей да се разхожда на свобода. Беглецът бе заловен, докато обираше къщата на някакъв богаташ в Ливърпул, и след като Задругата и Търговската палата покриха разходите от сто двайсет и осем лири стерлинги, бе докаран в окови в Бристъл, където да бъде разпитан. Точно тогава внезапно възникна непредвидена спънка — никой не схващаше и думица от онова, което шотландецът говореше, разбра се само, че се казвал Джеймс Ейтън. Така той бе експедиран в Лондон — там все пак си е столица, град голям, все ще се намери човек, който да знае шотландския диалект. То оставаше да не се намери! Джеймс Ейтън, известен още като Джак Бояджията, си призна чистосърдечно всички палежи в Бристъл, а също и един в Портсмут, където бил изпепелил до основи въжарницата на Кралската флота. Това последното престъпление си беше наистина чудовищно — де се е видяло кораб да плава без километри и километри въжета!