— Само не проумявам — сподели Дик Морган с Джем Тисълтуейт — как така Джак Бояджията е подпалил пожарите хем в Бристъл, хем в Портсмут. Въжарницата бе опожарена през декември, когато нашият човек със сигурност си живееше мирно и кротко на Пити, пред очите на всички.
Господин Тисълтуейт сви рамене.
— Какво толкова се чудиш, Дик, нарочили са го за изкупителна жертва и толкоз. Всички искат в Англия да цари спокойствие, а какъв по-лесен начин да си го осигурим от това да си намерим виновник? И то шотландец — пей сърце! За Портсмут не знам, но пожарите в Бристъл са подпалени от торите, готов съм да си заложа и главата!
— Значи смяташ, че и занапред ще има пожари?
— А, не! Било, каквото било. Номерът им мина. Американските пари се изнесоха, Бристъл се очисти от тях. Торите могат да си лежат върху лаврите, а Джак Бояджията ще опере пешкира.
Така и стана. Джеймс Ейтън, известен и като Джак Бояджията, беше изправен пред съдебните заседатели в графство Хампшир по обвинение, че е подпалил въжарницата на Кралската флота, и бе признат за виновен. После беше откаран в Портсмут, където специално за случая бе скована бесилка, около която се бе насъбрал сума ти народ. Беше висока цели двайсет метра, което означаваше, че щом бутнат Джак от стола и го запратят във вечността, примката ще му отсече главата по-бързо и от най-наточената брадва. После изложиха отнесената глава върху стената с бойниците в Портсмут, та всички да я видят, и Англия си получи спокойствието.
Джак Бояджията беше уверил разпитвалите го, че сам е извършил палежите и други няма.
— Лично аз не се хващам на такива приказки — отбеляза братовчедът Джеймс — аптекарят. — И все пак Великден мина и замина, а други пожари няма, така че, както биха казали квакерите, знае ли човек? — Той се пресегна през масата и взе тъничкото книжле под лакътя на господин Тисълтуейт. — Виж ти, „Указателят на Скечли“! Не е ли прекрасно, Джем? Ние, Морганови, със сигурност сме включени в него — рече той самодоволно и разлисти сто и десетте страници на книжката. — Това ще рече, че се числим към четирите хиляди най-видни жители на Бристъл.
— Не четири хиляди, а четиристотинте най-видни жители, драги ми господине — прихна господин Тисълтуейт. — Сбирщина! Всички са от кол и въже! Стотина капитани на кораби и в притурка сто шейсет и седем търговци. Виж, благородници няма и за цяр. Какво толкова се биеш в гърдите, че са те включили и теб! Ето на, има ги и Дик и Ричард заедно с други кръчмари и майстори оръжейници, има го и онзи келеш калайджията Бъргъм, срещат се и перукери, моля ти се! Двама майстори на органи, един — на клавесини, един — на спинети, ето го и Бенет, майстора на пясъчни часовници. Бристъл си е сбирщина от стиснати малодушни подли протестанти — обобщи той ухилен.
— Наслага прекалено много прилагателни — намеси се Ричард — да покаже, че и той е усвоил едно друго в школото на Колстън.
При тия думи господин Тисълтуейт избухна в неудържим кикот.
— Я да се върнем на пожарите — каза Дик. — Подочух, че от Търговската палата се канели да купят плаващия док на Уилям Чампиън при Роунам Мийдс, да го направят по-дълбок и да го използват при разтоварването на лесно леснозапалими опасни вносни стоки.
— На терпентин — кимна братовчедът Джеймс — аптекарят. — На черна смола и катран. — Той въздъхна тежко. — Нямаше да се налага да хвърляме такива усилия, ако не беше онзи ниедник Джак Бояджията. Винаги досега съм си прибирал суровините направо от кея, а занапред трябва да ги прекарвам с лихтер чак от дока на Чампиън, после да ги прибирам право в складовете и да не ги оставям на пристанището.
На вратата се мярна тъмна сянка и в пивницата влезе Сенхор Томас Хабитас, майсторът на оръжие.
— Заповядайте, драги ми господине! — възкликна Ричард и го посрещна с усмивка и с много радушно ръкостискане. — Седнете, седнете, де! Чаша бристълско мляко?
— Благодаря ти, Ричард.
Пивницата беше празна, ако не броим господин Тисълтуейт — от ден на ден хората обедняваха все повече. Ето защо и неочакваният посетител се озова в центъра на вниманието, нещо, от което очевидно му стана много драго.
Португалски евреин, преселил се тук преди цели трийсет години, Сенхор Томас Хабитас беше нисък и дребничък, с мургава кожа, черни очи, длъгнесто лице, камбест нос и месести устни. Излъчваше самообладание и сдържаност, по които се родееше с квакерите, а също и съзнанието, че е твърде различен, та да се вмести в обичайния бристълски калъп. Градът се отнасяше добре с него, както всъщност и с всички останали евреи — за разлика от католиците. Никой не пречеше на евреите да почитат Бога както си знаят, те дори си имаха еврейски гробища на Джейкъб Стрийт и две синагоги от другата страна на река Ейвън, в Темпълската енория. Най-прочутият еврейски род в Бристъл бяха Елтънови, а хора от семейства Ейбрахам, Айзак и Джейкъб се бяха издигали дори до кметове и до председатели на Търговската палата, а сър Ейбрахам Елтън бе получил наследствена благородническа титла баронет. От всичко това се виждаше, че ако си евреин, ще срещнеш по-малко спънки за обществен и стопански успех, отколкото ако си римокатолик. Това вероятно най-вече се дължеше на факта, че никой от евреите (а и от квакерите) не се домогваше до британския, всъщност германския престол. Всички още помнеха 1745 година и принц Чарли Хубавеца13, а и Ирландия беше на някакъв си хвърлей разстояние.
13
Един от прякорите на принц Чарлс Стюарт (1720–1788), претендент за трона на Великобритания и Ирландия. — Б.пр.