— Какво ви води чак тук, драги ми господине? — поинтересува се Дик Морган и поднесе на госта голяма чаша (произведена от еврейското семейство Джейкъб) с кехлибарено, сладко пресладко шери.
Присвитите черни очи огледаха празното помещение и се спряха не на Дик, а на Ричард.
— Нещата вървят на зле — отбеляза с изненадващо гърлен глас евреинът, който говореше почти без акцент.
— Така си е, драги ми господине — съгласи се Ричард и седна срещу него.
— Сърцето ми се свива, като гледам, че тук няма жив човек — допълни Сенхор Хабитас, сетне известно време мълча. — Сигурно ще мога да ви помогна. — Той положи длани с дълги чувствителни пръсти върху масата и ги преплете. — Знам, трябва да сме благодарни за тая война с колониите в Америка. Покрай нея на някои им се отвори доста работа. На мен например — глава не мога да вдигна. Опрях до теб, Ричард. Ще се върнеш ли да работиш при мен?
Ричард отвори уста да отговори, ала Дик го изпревари.
— Какви са условията, Сенхор Хабитас? — попита той донейде язвително.
Знаеше и кътните зъби на Ричард — синът му си беше мека Мария, щеше да приеме, без да е разбрал условията.
Загадъчните очи върху опънатото лице дори не трепнаха.
— Добри са, господин Морган — натърти евреинът. — Два шилинга на мускет.
— Става! — извика начаса Дик.
Единствен господин Тисълтуейт гледаше Ричард, при това със съжаление. Дали момъкът все пак имаше някога думата, когато се решаваше съдбата му? В сивкавосините очи върху красивото му лице не се четеше нито гняв, нито раздразнение. Божичко, това момче имаше волски нерви! Търпеше баща си, жена си, майка си, клиентите, братовчеда Джеймс — аптекаря… Списъкът нямаше край. Единственият човек, заради когото бе готов на война, бе Уилям Хенри, при това без да се гневи и да фучи, а кротко и спокойно. „Какво ли есе пак се таи в душата ти, Ричард Морган? Наясно ли си със себе си? Ако Дик ми беше баща, досега да съм го поставил на място и да съм му разказал играта — щеше да лежи на земята. А ти му търпиш приумиците и прищевките, киселите настроения, жлъчните подмятания и дори зле прикритото презрение към теб. Каква е житейската ти философия? Откъде черпиш сили? А сили у тебе, дал бог. Те обаче сякаш вървят ръка за ръка с… с какво ли? С примирение? Не, не е това. За мен ти си тъмна Индия, въпреки това си ми по-симпатичен от всеки друг. И се притеснявам за теб. Защо ли? Защото имам чувството, че с такова бездънно търпение и издръжливост ще предизвикаш Бога да те подложи на изпитание!“
Без изобщо да забелязва угрижеността на господин Тисълтуейт, Ричард се върна в работилницата на Хабитас и се запретна да майстори кремъклийки „Кафявата Бес“ за войниците, сражаващи се в Американската война.
Оръжейникът сглобяваше пушката, но не изработваше частите. Те пристигаха от различни места: стоманената цев — от Бирмингам, където я ковяха с чук, пак от там идваха частите за затвора, ореховата дръжка пък се майстореше на десетина, места из цяла Англия, а месинговите и медните части се правеха в занаятчийниците край Бристъл.
— Сигурно ще се зарадваш, като узнаеш, че са ни поръчали къси мускети — по-леки и по-лесни за стрелба — възкликна Хабитас още първия ден, когато Ричард се яви на работа.
Тези мускети с дължина метър и пет бяха десетина сантиметра по-къси от стария модел, използван в Седемгодишната война, и определено бяха по-удобни, най-малкото за пехотинците. Стреляха все така точно, затова пък тежаха четвърт килограм по-малко и не ритаха толкова силно.