Съвсем наскоро колониалната управа на Пенсилвания се бе опитала да намери изход и да помири двата лагера — на роялистите и на бунтовниците, но точно сега, когато — поне според бристълчани, колониите бяха обречени на разгром, Пенсилвания се отказа от верността си към Короната и се присъедини с огромно желание към размирниците! Всички и най-вече квакерите в Бристъл — кръвни роднини на преселниците, не виждаха никакъв смисъл в това.
През август 1776 година вестниците съобщиха, че Континенталният конгрес е приел проекта на Томас Джеферсън за тъй оспорваната Декларация на независимостта и я е подписал и без съгласието на Ню Йорк. Пръв под нея сложил името си председателят на Конгреса — Джон Ханкок, при това с размах, за който би могло да му завиди и неговото вече опърпано чучело с окапала слама, което още се полюшваше на пилона пред Американското кафене. След като и одрипавелите войски на генерал Вашингтон посрещнали с одобрителни възгласи Декларацията, Ню Йорк също я подписал от немай–къде. Независимостта вече била подкрепяна единодушно от всички, макар че районът около Манхатън в Ню Йорк пак продължавал да бъде верен на краля. Сега флагът на Континенталния конгрес се състоеше от тринайсет ивички — червени, по средата с бяло.
Мирните преговори, водени на остров. Статън, се провалили, след като заселниците в Америка отказали да отменят Декларацията на независимостта, ето защо и сър Уилям Хау нахлул в Ню Джърси със своите английски войници, подкрепяни от десет хиляди наемници от Хесен, на които кралят бе платил да подсилят войската му. Но още започнало–незапочнало, настъплението на англичаните било отбито. Вашингтон прекосил река Делауер и навлязъл в Пенсилвания, после, подгонен от канския студ, я прекосил отново и нанесъл съкрушителен разгром на хесенци, ударили го на пиянство край Трентън. След още една, по-незначителна победа при Принстън бунтовническата войска се изтеглила сред хълмовете край Мористаун, а генерал Хау се върнал вбесен в Манхатън, придружен от не по-малко стъписания си заместник лорд Корнуолис, чието семейство притежаваше къща на хълма Клифтън и затова името бе скъпо на всяко бристълско сърце.
За Ричард 1776-а бе година на кремъклийки и пари — той вече имаше в Бристълската банка цели двеста шейсет и пет лири стерлинги, а благодарение на петнайсет (а понякога и седемнайсет) шилинга, които даваше на баща си, „Гербът на Купър“ не затвори и след като доста други пивници в града пуснаха завинаги кепенци. Несретите не бяха пощадили никого — и бедняци, и по-заможни. Ужасни времена!
Ширеше се невиждана престъпност, съпътствана с един по-особен симптом на ожесточената, отчаяна Американска война — престъпниците с влязла в сила присъда и сиромасите, които енориите не можеха да изхранят, вече не биваха изселвани в тринайсетте колонии, където да бъдат продавани, макар и временно, за бели роби. В доброто старо време този обичай бе позволил на властите да налагат най-тежките наказания в Европа, но без да препълват до пръсване затворите. На всеки обесен французин се падаха по десет обесници в Англия, а на всеки обесен в Германия — по петнайсет англичани. Случваше се на бесилото да качват и жени. Ала повечето престъпници, осъдени за провинения, по-дребни от разбойничество по друмищата, от предумишлено убийство и палеж, биваха продавани на предприемачи, които ги товареха на кораби — доста от тях поемаха от Бристъл, — откарваха ги в някоя от тринайсетте колонии и там ги препродаваха изгодно като бели роби. Единствената разлика между тях и чернокожите роби се състоеше в това, че поне на хартия робията им рано или късно щеше да свърши. Това обаче ставаше рядко, особено пък при жени. Мол Фландърс17 бе добър пример в това отношение.
Белите каторжници, продавани в робство, биваха откарвани главно в някоя от тринайсетте колонии, защото плантаторите в Западна Индия18 предпочитаха негрите. Смятаха, че чернокожите са свикнали с непоносимия пек, работят по-добре и в горещо време и ако се загледаш по-отблизо в тях, не приличат чак толкова на господаря или господарката. Сега заточаването на престъпниците беше осуетено заради войната, това обаче ни най-малко не пречеше на английските съдилища да налагат тежки присъди и за най-дребни престъпления. Английското наказателно право бе написано така, че да брани правата не на шепата благородници, а на всички, успели някак да се сдобият с богатство, пък било то и не толкова голямо. Така броят на затворниците набъбваше с неимоверна бързина, замъци и стари постройки на бърза ръка биваха превръщани в места за лишаване от свобода и потокът от оковани във вериги осъдени престъпници продължаваше да се лее през портите, стари и нови.
17
„Мол Фландърс“, роман на Даниел Дефо, където за прототип на героинята е послужила реално съществувала жена (1584–1659). — Б.пр.
18
Име, което Христофор Колумб дава през 1492 г. на Антилските и Бахамските острови, погрешно сметнал архипелага за източната част на Азия. — Б.пр.