Как да му обясни човек, без да го обиди, че ярката му звезда ще бъде затъмнена от гъстата мъгла на град, двайсет пъти по-голям от Бристъл?
— Лондон е доста голям — вметна предпазливо Ричард.
— Имам приятели там — възрази господин Тисълтуейт.
— Няма ли да размислиш?
— Не, няма.
— Тогава, Джем, пия за това да ти провърви и да си ни жив и здрав — рече Дик, който вече се бе поокопитил. — Ако не друго, поне няма да се охарчвам за мастило и пачи пера.
— Нали ще ни пишеш — да знаем как си? — попита Ричард след малко, когато войнствеността на господин Тисълтуейт бе изместена от сълзливо самосъжаление.
— Само ако ми пишеш и ти — подсмръкна бардът на Бристъл, после пусна и една сълза. — Този град погуби младия Чатъртън, макар той да издъхна в Лондон. Десет шилинга, Ричард! Бъргъм плати на момчето някакви си десет шилинга! Две крони за такъв блестящ труд! А Чатъртън беше беден като църковна мишка, майка му, клетата, бе докарана до просешка тояга. Кой може да го вини, че се хвана на напразните домогвания на един калайджия? Ами стиховете му! Ами полетът на въображението! Ами изтънченият слог! Ами умението да борави със средновековния изказ! С памфлетите си съм спечелил достатъчно, за да живея в Лондон горе-долу на широка нога, ала горкият млад Чатъртън, посегнал на живота си едва седемнайсетгодишен, е задлъжнял с цели двайсет лири стерлинги, за да напише неща, които е занесъл на лондонските списания. О, Ричард, колко жесток е светът! И аз съм намислил също да бъда жесток, но на сцена, по-голяма, отколкото ми предлага Бристъл.
По-късно същата вечер Ричард взе Уилям Хенри на коленете си и го извърна с лице към себе си. Сега детето бе на две и половина години, беше яко и височко и както си мислеше баща му, имаше лице на вглъбен ангел. Огромните му очи бяха необикновени. Наистина необикновени, понеже никой не помнеше да е виждал някога такива кехлибарени отблясъци, но наред с това и овалът бе прелестен, а кожата — съвършена. Където и да отидеше малчуганът, хората се обръщаха, захласнати по невижданата му хубост, и това не бе само преценката на един родител, който примира за детето си. Според всички Уилям Хенри бе невероятно дете.
— Господин Тисълтуейт заминава — обясни Ричард на сина си.
— Заминава ли?
— Да, за Лондон. Занапред няма да го виждаме много често, ако изобщо го видим някога.
Очите на момченцето не се напълниха със сълзи, ала се промениха по начин, който Ричард вече знаеше, че издава стаена мъка.
— Не ни ли обича вече, татко?
— Обича ни, и още как. Ала се нуждае от повече простор, отколкото му предлага Бристъл, и това няма нищо общо с нас.
Докато ги слушаше, Пег се мяташе в своята си клетка, невидима точно както чувствата, бушуващи в сърчицето на Уилям Хенри. След онзи път, когато да отмъсти на Ричард, му бе отказала правото да я докосва, тя си бе взела поука и му се подчиняваше безпрекословно, а колкото до съпруга й, дори и да бе забелязал, че Пег не се люби както преди, а от немай-къде, той не го издаваше с нищо. Не че тя го обичаше по-малко — беше се отчуждила просто защото се смяташе за виновна, задето е бездетна. Утробата й беше изсъхнала, бе празна, неспособна да носи друго, освен месечното неразположение, а Пег беше жена на мъж, който обичаше на тоя свят най-много децата. И който искаше да има многобройна челяд, за да не залага всичко на една-едничка карта, наречена Уилям Хенри.
— Любов моя — подзе тя, докато двамата лежаха в кревата и чуваха хъркането в предната стая и спокойното дълбоко дишане на потъналия в дълбок сън Уилям Хенри, — опасявам се, че повече няма да зачена.
Готово! Ето, най-сетне бе изплюла камъчето!
— Говори ли с братовчеда Джеймс — аптекаря?
— Не се налага, пък и той надали би могъл да ми даде съвет. Знам едно — Бог ме е направил такава.