Кити се беше спотаила в мрака под прозореца с отворени капаци, но Стивън Донован не погледна встрани — тръгна право напред по пътеката между зеленчуковите лехи и хлътна в тъмата. Веднага щом той се скри, младата жена се промъкна крадешком при потока. Защо ли не бе по-дълбок, та да се удави в него? След като Стивън бе нарекъл Ричард смотаняк, Кити беше спряла, човъркана от любопитство — забравила, че за нищо на света не бива да подслушва, застана под прозореца и нададе ухо.
Нима беше възможно? Как така Стивън твърди, че е влюбен в Ричард? Умът й не го побираше. И таз добра, Стивън, един мъж, бил влюбен, моля ви се, в друг мъж и го желаел! Желаел не друг, а Ричард! И бе нарекъл любовта й детинско увлечение. Бе нарекъл нея, Кити, дете. Беше говорил за нея с нежност и състрадание, но без капчица любов. Бе описвал най-подробно тялото й със същата отчуждена възхита, каквато тя изпитваше към Ричард. Който — поне според Стивън — бил влюбен в нея. Но Ричард беше на годините на баща й! Самият той го беше казал. Кити се свлече на колене и се заклати напред-назад, но без да проронва и сълза. „Искам да умра, искам да умра…“
Ричард приклекна до нея.
— Чула си.
— Да.
— Е, по-добре да го чуеш така, отколкото от жена ми — рече той, сетне я прегърна през раменете и й помогна да се изправи. — Все някога щеше да го научиш. Хайде, ела да си легнеш. Студено е.
Тя се остави да я отведе в къщата, после го погледна с пребледняло посърнало лице и с очите на Уилям Хенри.
— Лягай си — отсече той безизразно.
Без да пророни и дума, Кити се обърна и се прибра в стаята си. Ричард беше прав — беше студено. Разтреперана като листо, тя си сложи нощницата и се пъхна в топлите, мекички пухени завивки, ала не заспа, отново и отново взе да прехвърля наум каквото помнеше от… не, не беше разговор. Не беше и кавга. Кити бе чула как двама много стари приятели си споделят чувства и впечатления, приятели, които, каквото и да си кажат, пак няма да се скарат. А от оскъдния житейски опит, който имаше, Кити знаеше, че това е рядкост. Отнейде в съзнанието й изникна думата зрялост, която им подхождаше много. Как ли бяха станали такива? Защо Стивън е предпочел да обича мъж? И защо този мъж бе тъкмо Ричард? Защо той го беше нарекъл Бог Отец? „О! — рече си Кити, като кършеше ръце от мъка и стъписване. — Не знам нищо и за двамата! Нищичко!“
Желанието й да умре се притъпи, изчезна. Тя установи и че не е сломена дотолкова, та да не се оправи. Беше й мъчно, че Стивън не я обича, но нали никога не си бе и въобразявала, че любовта й е споделена! Това разочарование не беше от днес. Мъката й малко по малко се разсея, отнесена от трупащите се нови и нови въпроси. „Сигурно съм достатъчно схватлива, за да се науча — продължи Кити наум, — макар че не знам каква точно поука трябва да си извлека. Знам само, че цял живот съм се крила и че това не може да продължава и занапред. Който се крие, никой няма да го види никога.“ С тази осенила я мисъл тя потъна в сън.
Когато на заранта се събуди, Ричард вече беше излязъл. Съдовете бяха измити, полицата на печката беше почистена, чайникът къкреше, жаравата в огнището припламваше, на масата беше оставена чиния със студено пиле с ориз.
С водата в тумбестото глинено чайниче, стоплена от огъня в огнището, Кити си направи чай и седна да хапне — още си мислеше за предната вечер, но виждаше всичко през мъглата на разстоянието. Помнеше всичко до най-малките подробности, ала чувството не беше така остро. Чувството… Дали нямаше по-подходяща дума?
Ричард влезе с обичайната си ведра усмивка. Сякаш не се беше случило нищо.
— Виждаш ми се много умислена — рече й той.
Кити се досети, че това е знак — на Ричард не му се искаше да обсъждат станалото предната вечер. Затова тя промълви доста тихо:
— Не си ли на работа?
— Днес е събота.
— А, да. Чай искаш ли?
— С удоволствие.
Кити му наля една чаша и го поохлади, като досипа от студения захарен сироп, после седна отново и продължи да ровичка из храната с лъжицата. Накрая я остави с трясък върху калаената чиния и се вторачи в Ричард.