— Щом не мога да поговоря с теб — избухна младата жена, — към кого да се обърна?
— Опитай със Стивън — отвърна той и си сръбна с наслада от чая. — Пред него можеш преспокойно да си изплачеш болката.
— Не те разбирам!
— Разбираш ме, и още как, Кити. Всъщност не разбираш самата себе си и това си е съвсем естествено; все пак нямаш кой знае какъв опит — възрази той тихо.
Кити погледна през масата право в очите му, нещо, което дотогава не се беше престрашавала да прави. Бяха големи, с цвета на морето отвъд лагуната при буря, и много дълбоки — да се удавиш в тях. Без всякакво усилие той сякаш я погълна вътре в себе си, понесе я на приливната вълна на… на… Задъхана, Кити скочи и притисна ръце до гърдите си.
— Къде е Стивън?
— Доколкото знам, лови риба на нос Хънтър.
Кити изхвърча като тапа през вратата и хукна надолу по дола така, сякаш я бяха погнали хрътките на сатаната — затича малко по-бавно едва след като видя, че Ричард не я следва. Как ли го беше направил? Как?
После си възвърна малко самообладанието, подвоуми се дали не е опасно да прекосява сама Сидни — всъщност просто трябваше да притича от едната групичка жени до следващата — и дори успя да се усмихне и да махне на Стивън, който побърза да навие влакното на въдицата, отиде да я пресрещне и я отведе встрани от неколцината други мъже, също излезли да половят риба. Той май не знаеше какво е станало — това дори не й беше хрумнало, тя някак по инерция бе решила, че Ричард сто на сто му е казал. Дали изобщо обсъждаше нещо с някого?
— Не кълве — подметна нехайно Стивън. — Какво те води насам? Ричард не идва ли след теб?
— Снощи чух какво си говорехте — обясни момичето и се задави. — Знам, не биваше да подслушвам, но не се сдържах. Извинявай.
— Хубава работа! Бива ли да подслушваш! Лошо дете! Ела, ще седнем ей на оная скала, за да погледаме това чудо на чудесата — островите, насред стихиите, а вятърът ще отвее думите ни.
— Наистина съм си дете — простена натъжена Кити.
— Да, и това според мен е най-странното — каза Стивън. — Минала си през Нюгейтския затвор в Лондон, през „Лейди Джулиана“ и „Сюрприз“, а всичко това сякаш не те е и докоснало. Но все е оставило някакви следи, Кити, не може да не е оставило.
— Разбира се, че е оставило. Ала имаше и други като мен. Едно момиче умря от срам, нас тази участ ни подмина. Но все успявахме някак да не бием на очи. Там имаше много народ, не е чак толкова трудно, както сигурно си мислиш. Тълпите се биеха, плюеха се, ръмжаха си, дебнеха се, нас обаче ни прегазваха, сякаш изобщо не съществуваме. Всички бяха или мъртво пияни, или причакваха някого — било да го ограбят, било да го изчукат или да го пребият от бой. А ние бяхме само кожа и кости — бедни и грозни. На никого не му беше до нас.
— Значи си се превърнала в свит на кълбо таралеж. — Профилът му изпъкваше ясен и ведър на фона на боровете по остров Нипиън. — И единствената дума, която знаеш за любенето, е чукане. Това е най-тъжното. Виждала ли как се чукат?
— Не бих казала. Само надигащи се дрехи и завивки. Разберяхме ли, че става някъде около нас, просто стисвахме очи.
— И така можеш да държиш света на разстояние — като стискаш очи. Ами „Лейди Джулиана“? По-обиграните жени не ви ли се присмиваха?
— Господин Никъл бе много добър, някои от по-възрастните каторжнички също се грижеха за нас. Не допускаха другите да ни се подиграват и да ни додяват. А на мен през цялото време ми беше зле.
— Пак си е чудо, че си прескочила трапа. Но си имала късмета да преживееш всичко това и да дойдеш тук, където да срещнеш не друг, а именно Ричард Морган. А това, драга ми госпожице Кити, е най-изумителното нещо. Съмнявам се да има жена или хомосексуалист, които ако не да опитат, поне да не се питат дали е възможно някой ден да бъдат с него.
Той се извърна към нея и се засмя.
Колко странно! Очите му бяха много по-сини, отколкото на Ричард, толкова сини, че отразяваха небето така, сякаш го превръщаха в преграда. Приличаха не на вода, която ще те погълне във въртопите си, а на стена, в която си се блъснал.
— Вече не те обичам — оповести някак учудена младата жена.
— И си обикнала Ричард.
— Не, едва ли. Изпитвам към него нещо, но то не е любов. Различно е, знам само това.
— Различно било, моля ви се!
— Хайде, разкажи ми за Ричард!
— А, без тия, нищо няма да ти разказвам. Ще стоиш при него и сама ще го опознаваш малко по малко. Той си е мълчаливец, няма да ти е лесно, но ти си жена, при това любопитна. Сигурен съм, че ще сториш всичко по силите си — отсече Стивън и я дръпна. Сетне се надвеси над нея, долепи страна до косата й и прошепна: — Щом разбереш нещо, да ми кажеш, чу ли!