Очите й се напълниха със сълзи, и тя не знаеше защо, знаеше само, че сърцето й се свива от мъка. Мъка не заради, а за Стивън, но не защото му е отнела всичко. „Защо ли светът не е подреден по-разумно? — запита се Кити наум. — Уж не съм влюбена в този мъж, а го обичам толкова силно!“
— Ние с Тобаяс ще се представим като първи сватовници — усмихна се Стивън, после хвана Кити за ръката и както вървяха, я разклати.
В началото на Артъровия дол я пусна и спря.
— Аз бях дотук — рече й.
— Много те моля, ела с мен!
— А, не. Ще отидеш сама.
В къщата нямаше никого, Ричард беше излязъл, но огнището беше почистено, край него беше струпана купчинка съчки, кофите бяха пълни с вода, четири от шестте стола, които Ричард вече притежаваше, бяха прибрани до масата. Разочарование и стъписване: защо ли не беше изчакал да чуе какво й е казал Стивън — недоумяваше Кити, докато обикаляше безцелно из къщата, после отиде в градината и се запретна да копае с надеждата, че все някой ден ще произвеждат достатъчно храна, та да остане местенце и за цветя. Времето си минаваше; Джон Лоръл си дойде с шест птици от хълма Пит, които вече бе изкормил и оскубал, и това решаваше въпроса за обяда, който сега, с наближаването на зимата, се пренасяше посред бял ден.
Когато Ричард се прибра, птиците вече бяха запържени и напълнени с хляб и подправки и къкреха заедно с кромида и картофите на тих огън.
— Какви са ония малки дръвчета, дето растат на припек при нужника? — попита Кити колкото да каже нещо.
— А, намерила си ги, значи.
— Много отдавна, но все забравях да те питам.
— Портокали и лимони, отгледал съм ги от семенца, които нося чак от Рио де Жанейро. До две-три години ще имаме плодове през зимата. Много от семената ми покълнаха, затова дадох от разсада и на Нат Лукас, на майор Рос, на Стивън и на други. Климатът тук би трябвало да е подходящ за цитрусовите растения, на острова не пада слана. — Той вдигна изпитателно вежда. — Намери ли Стивън?
— Да — потвърди Кити и боцна с вилицата един от картофите — да види дали е омекнал.
— И той отговори ли на всичките ти въпроси?
Младата жена примига изненадана и известно време мълча.
— Да ти призная, не ми остана време, за да задавам много въпроси. Вместо мен питаше той.
— Какво?
— Главно за затвора и за корабите. — Тя започна да сипва в двете чинии от нарязаното на парчета пиле, лука и картофите и ги заля със сос. — Има салата от маруля, зелен лук и магданоз.
— Готвиш прекрасно, Кити — похвали я той, след като опита яденето.
— Ставам все по-добра. Ние се издържаме почти сами, нали, Ричард? Ядем каквото отгледаме или хванем.
— Точно така. Почвата е плодородна, има, общо взето, и достатъчно дъжд, каквото боцнеш в земята, дава плод. Първата ми година тук беше много дъждовна, после климатът стана по-сух. Потокът обаче никога не пресъхва, което показва, че идва от извор. Мисля да го потърся.
— Защо?
— Защото там е най-подходящото място да вдигна къща.
— Но нали вече имаш къща!
— Прекалено близо е до селището Сидни — отвърна той, като загребваше внимателно с лъжицата последното картофче заедно със соса.
— Искаш ли още? — попита Кити и стана от масата.
— Да, ако обичаш, стига да има.
— Може и да сме близо до Сидни — подхвана младата жена, след като отново седна, — но инак сме доста откъснати.
— Подозирам, че вече няма да сме откъснати, когато пристигнат следващите каторжници. Според майор Рос негово превъзходителство губернаторът смята да увеличи броя на населението тук до хиляда души.
— Хиляда души ли? Това много ли е?
— Забравих, че не можеш да смяташ. Помниш ли, Кити, неделната служба?
— Разбира се, че я помня.
— На нея присъстваха седемстотин души. Раздели ги на две, после събери половинката с всички, присъствали на службата. И ще получите хиляда души.
— Толкова много! — ахна момичето. — Къде ще се дянат?
— Някои ще отидат в Куинсбъро, други — във Филипсбърг, трети в селището, където преди живееха моряците от „Сириус“, макар че, мен ако питаш, майорът сигурно ще прати там войниците от Корпуса на Нов Южен Уелс.