— Те не се погаждат с морските пехотинци — кимна момичето.
— Точно така. Но в този край на долината земята не е заделена за държавни ниви и къщите ще започнат да никнат като гъби след дъжд. Затова предпочитам да се вдигна от тук ида се преместя по-нагоре. — Ричард се облегна и усмихнат, се потупа доволно по корема. — При всички положения ме храниш добре, трябва да работя повечко, инак ще взема да напълнея.
— Няма да напълнееш, понеже не пиеш — възрази тя.
— Никой тук не пие.
— Дрън-дрън, никой не пиел! Не съм чак толкова загубена, Ричард! И моряците, и пехотинците, пък и доста от каторжниците пият. Ако видят дебелия край, сами си правят рома и бирата.
Ричард вдигна вежди и прихна.
— Защо ли не те пратя да станеш съветничка на майора! Откъде ги знаеш тези неща?
— Чувам ги, докато ходя в хранилището. — Кити събра празните чинии и ги сложи върху долапа при огнището. — Чувала съм, че си саможив — рече тя, докато вадеше легена и сапуна, — и в известен смисъл те разбирам. Но ако отидеш на ново място, трябва да започнеш всичко от нулата. Ужасно бреме.
— Никоя работа не може да ме обремени, ако това означава, че децата ми ще бъдат защитени — отсече със стоманен глас Ричард. — Искам да растат непокварени, а това няма как да стане, ако са само на хвърлей от селището Сидни. Тук има много свестни хора, има обаче и много негодници. Защо според теб майорът по цял ден умува какви наказания да измисли, с които да предотврати насилието, пиянството, кражбите и всички други пороци, възникващи навред, където хората живеят твърде близо един до друг? Смяташ ли, че на Рос му е много приятно да заточава хора като Уили Дринг на остров Нипиън за месец и половина с дажби само за половин месец? Ако му беше приятно, нямаше да го уважавам, а аз го уважавам.
Първата част от това дълго (според Ричард) словоизлияние съвсем обърка Кити, тя обаче предпочета да откликне на втората.
— Ако разбирахме какво се върти в главите на хората, сигурно щяхме да намерим някакъв изход. Но заради пиенето непрекъснато си навличаме какви ли не ядове. Ето, погледни мен.
— Точно така, гледам те. Израстваш направо пред очите ми.
— Щях да израсна още по-бързо, ако знаех да чета, да пиша и да смятам.
— Ако искаш, ще те науча.
— Наистина ли? Колко си добър, Ричард! — Тя застина със сапуна в ръка и без да помръдва, го погледна по същия начин, както навремето Уилям Хенри след първия учебен ден в училище „Колстън“. — Бог Отец! Сега вече разбирам какво е имал предвид Стивън. Изпитваш потребност хората да зависят от теб така, както децата зависят от бащата. Ти си много силен и много мъдър. Това важи и за Стивън, но по душа той не става за баща. А аз винаги ще ти бъда дете.
— В известен смисъл — да. Но аз искам да ми родиш деца. Аз не съм никакъв Бог — Стивън го каза на шега, но без да богохулства. Просто се опитваше да ми сложи етикет, за да ме подреди в мисловната си библиотека.
— Ти си имаш жена — напомни Кити. — Няма как да ти бъда съпруга.
— Лизи Лок може и да е вписана в регистрите на преподобния Джонсън като моя съпруга, но никога не ми е била такава. В Англия щях да издействам да обявят брака за невалиден, но на другия край на света не се допитваме до епископи и до църковни съдилища. Ти, Кити, си моята жена, не се и съмнявам, че Бог го разбира. Всевишният те прати при мен, разбрах го още щом те погледнах в очите. Ще те представям на хората като моя съпруга и ще те наричам така. Моята половинка, второто ми „Аз“.
Настана тишина, сякаш цяла вечност двамата не помръднаха. Кити се беше вторачила в очите на Ричард и това бе предостатъчно, за да изрази своето пълно съгласие.
— Сега какво? — попита тя, леко задъхано.
— Нищо, най-малкото до вечерния час — отвърна той и понечи да излезе. — Нямам намерение да ме прекъсват разни неканени гости, жено. Копай си градината, но не се увличай, да не се наложи да си пресаждаш разсада другаде. Ще ида да проверя откъде извира потокът. Когато пристигна, беше живи мощи, ала деветте месеца слънце, въздух и прилична храна на остров Норфолк те превърнаха в нов човек, в жена. Не искам да се разхождаш сам-сама из градината, на две крачки сме от Сидни.
Ричард не можеше да вдигне глава от работа и нямаше кога да проверява какво има нагоре по ручея оттатък вира, където се къпеше, а и не му беше любопитно, докато не прогледна истината за Кити. Докога ли щеше да чака, ако Стивън не си беше изтървал нервите? Любовта към нея се свеждаше за Ричард до някаква непорочна представа — този дар Божи му бе твърде свиден, че да го скверни, като се държи подобно на повечето мъже: да досажда на Кити и я убеждава да върши неща, на които тя е виждала само ужасната страна. Покрай Глостърската тъмница Ричард горе-долу имаше представа какво е било и в лондонския затвор „Нюгейт“ — накъдето и да погледнеш, виждаш мъже и жени, които се съвкупяват. Не вярваше някой мъж да й е посягал, но беше убеден, че всеки Божи ден и нощ, които е прекарала там, тя е виждала с очите си похот от най-долнопробен вид. За късмет бе лежала в „Нюгейт“ малко, но и това вероятно й е било предостатъчно. Увлечението й по Стивън бе попарило надеждите му, но без да ги потъпква — Ричард знаеше прекрасно, че Кити никога не ще бъде със Стивън. Затова и беше решил да чака дълго, да стои търпеливо встрани и да се грижи за нея, докато тя се примири с мисълта, че нейният любим не може да отвърне на чувствата й.