— Нека платя аз, Ричард.
— И дума да не става. Невъзможно!
— Между братя е възможно всичко.
— Ще видим — бе най-многото, на което Ричард бе готов да склони. Остави чашата върху долапа и се наведе да гушне Тобаяс, който, зажаднял за ласки, се умилкваше с жално мяукане около краката му. — Голям изнудвач си, Тобаяс, така да знаеш. Като те слуша човек, ще остане с впечатлението, че си най-окаяното сираче на тоя свят, но аз по една случайност знам, че си живееш като царче.
— Приятна нощ! — провикна се след него Стивън и пое котарака. — Ела, моето момче, да хапнеш една птичка от хълма Пит. Защо ли кучетата и котките си ядат цял живот едно и също, без да им омръзва, а на нас, човеците, ни втръсва и от една седмица без разнообразие?
Нощта вече бе пропълзяла нагоре в дола, когато Ричард изкачи пътеката, пресрещнат от Мактавиш, който подрипваше и от радост правеше кълбета. Кучето предпочиташе през цялото време да е с господаря си, но се беше примирило с мисълта, че Ричард очаква от него да бди над Кити, която за късмет обичаше много всички животинки.
Ричард влезе в къщата и завари Кити при долапа — готвеше, въпреки че вътре вече бе сумрачно. Уж й бе казал, че може да взима от свещите, но младата жена пак не смееше да посегне към тях, знаеше колко са му ценни. Обърна се усмихната Ричард отиде при нея и я целуна по устните, сякаш му бе жена от цяла вечност.
— Мисля да се изкъпя — рече той и пак излезе.
Бави се доста дълго, щом се върна, погледна огнището.
— Има ли още топла вода?
— Разбира се.
— Чудесно. Така ще се избръсна по-лесно.
Кити го загледа прехласната как движи бързо и чевръсто бръснача с дръжка от слонова кост. Всъщност никога не го бе виждала да прави и едно-едничко тромаво, несигурно движение. Какви красиви ръце, уж мъжки, а като изваяни. Вдъхваха доверие.
— Не проумявам как можеш да се бръснеш без огледало — отбеляза Кити. — И въпреки това не се порязваш.
— Правя го от дълги години, свикнал съм — измърмори Ричард, извил на една страна уста. — Лесно е, ако разтвориш малко сапун в топла вода. Но на „Александър“ се бръснех на сухо.
След като приключи, изплакна бръснача, сгъна го и го прибра в калъфа, после си наплиска лицето и го подсуши. След това сякаш не знаеше какво да прави. Погледна огъня и реши да разръчка почти изгорялата цепеница. Не, още си беше опасно; Ричард само сложи още едно дърво, с което подпря овъглената цепеница, дръпна се, намести я пак. Вдигна похлупака на чайника и сякаш разочарован, че той е пълен и не е нужно да му, долива вода, отиде при книгите, които почти не се виждаха в здрача.
— Ако наистина си търсиш какво да правиш, дай да хапнем, Ричард — обади се тихо Кити. — Така ще запълним още няколко минути, докато набереш смелост и се заемеш да ми правиш деца.
Той я погледна изумен в очите, отметна глава и се смя, докато не се просълзи.
— Не, жено — рече гальовно. — Изведнъж ми се отяде.
Тя му се усмихна някак загадъчно и влезе в стаята.
— Затвори капаците на прозорците — каза му пътем. Сетне гласът й долетя някъде от мрака. — И изведи Мактавиш, нека спи навън.
„Ах, тези жени — помисли си Ричард, — могат да ни отведат където си поискат. Ние само си въобразяваме, че притежаваме власт. Докато тяхната власт е стара като света.“
Остави дрехите отвън, влезе в стаята и стоя, докато различи в мрака смътните очертания на Кити в леглото — седеше, изопнала гръб.
— Не, не там, не те виждам. В светлината на огъня и както Бог те е създал. Ела — прикани я и протегна ръка.
Нощницата й се смъкна с шумолене, пръстите й бяха топли и доверчиви. Ричард я докосна по гърба и я остави да стои край огнището, докато сваляше от леглото сламеника и го мяташе на пода. Сетне я погледна. Каква красота! Приличаше на Венера, създадена за любов. И той смяташе да я люби още първия път гола-голеничка, та те да не приличат на облечените мъже и жени, съвкупяващи се направо с дрехите по плочника в Нюгейтския зандан в Лондон. Искаше тяхното любене да е свещено, да е посветено на Бога, направил го възможно. „Ето за какво са всичките ни мъки — за тая едничка искрица свише, която преобразява непрогледния мрак на бездната и го превръща в ослепителната светлина на слънцето. Ето къде е заложено истинското безсмъртие. Ето къде сме истински свободни.“
Притисна я в обятията си, остави я да усети атлаза на кожата, играта на мускулите, силата и нежността, цялата любов, на която той не бе давал воля сякаш от сто години. И в безмълвното им сливане Кити сякаш налучка отколешния ритъм, разбра кое, как и защо. Дори и да я бе заболяло, бе само за миг, след който вече нямаше утре, имаше само вечност. „Излей цялата си любов, Ричард Морган, излей я до последната капка, без да се пестиш! Дай й всичко, което си, и не мисли за цената. Само това е смисълът да обичаме и тя, моят дар Божи, знае, чувства и приема моята болка.“