В каквото и да се коренеше магията с разклонената пръчка, Ричард нямаше друг избор, освен да разположи и клозета, и свинарника северно от къщата, на юг от нея навсякъде имаше подпочвени води.
Никой не можа да предвиди най-тъжната последица от тяхното нанасяне в новата къща, макар Ричард да обвиняваше себе си, че не я е предугадил. Същата неделя, когато без особени съжаления се сбогуваха с четирите декара в горния край на Артъровия дол, Джон Лоръл бе хванат от един семеен ефрейтор пехотинец да играе в колибата си карти с Уилям Робинсън втори. Майор Рос бе казал на пехотинеца, че през няколкото месеца до края на службата може да се нанесе със семейството си в опразнената къща, и той начаса бе хукнал да огледа имота. Но беше набожен до вманиаченост и се възмути от дън душа от онова, което видя, щом открехна вратата на колибата на Лоръл. Да играе, моля ви се, комар в неделя! За това си прегрешение Лоръл и Робинсън бяха наказани с по сто камшика всеки.
— Лоша работа! — възкликна Ричард пред Стивън. — Не са мислили злото нито на Бога, нито на човеците. И през ум не им е минавало, че в това има нещо лошо, та те са само приятели, които в неделя следобед играят карти колкото да минава времето. Това не е комар, само са се забавлявали. Ако поговоря с майора…
— Не, недей — отсече Стивън. — Зарежи тази работа. Откакто се размина на косъм със смъртта, майорът си е навил на пръста, че трябва да имаме страх от Бога и че не е на добро, дето си нямаме свещеник. Сега вече е убеден, че престъпленията са зачестили, понеже не отслужваме както трябва неделната служба и сме безбожници. Какво да го правиш, шотландец е човекът и е силно повлиян от безпощадната презвитерианска нравственост. Вече не носиш отговорност за Лоръл — каквото и да кажеш на майора, това няма да промени решението му. Колкото и да е странно, случката говори добре за теб — поне според Рос. Тръгваш си от къщата и хоп! Лоръл съгрешава.
— Не ми трябва одобрение с цената на чужди страдания — пророни горчиво Ричард. — Понякога мразя Бога.
— Не, не мразиш Бога. Мразиш ония глупци, които се представят за Божии слуги.
На шестнайсети септември пристигна „Саламандър“, докарал двеста каторжници и още мъже от Корпуса на Нов Южен Уелс. След като корабът вдигна котва, населението на остров Норфолк вече възлизаше на хиляда сто и петнайсет души. Откакто бе дошла „Мери Ан“, рязко се беше увеличил броят и на смъртните случаи, и на наказаните с удари с камшик на голо — дотогава последният човек, споминал се от болест или от естествена смърт, бе Джон Прайс, каторжник, пристигнал със „Сюрприз“ и издъхнал още през 1790 година от последиците от ужасното пътуване.
Сега съотношението между мъже и жени бе силно нарушено в полза на мъжете, които обаче не бяха силни и здрави. Повечето новопристигнали бяха толкова болни, че рано или късно бяха обречени да умрат, а не толкова изнемощелите непрекъснато плячкосваха градините или се опитваха да оберат Държавния резерв, та след толкова изпитания, струпали се на главите им, да живеят малко по-сносно. Закоравелите престъпници, изселени тук от губернатор Филипс, тутакси се присъединяваха към лагера на Франсис, Пек, Дайър и Пикет, при тях отиваха и разочаровани хора като Уили Дринг, който целият беше в белези от камшиците, стоварили се върху гърбината му, и когото Ричард помнеше от „Александър“ като свястно момче. Всеки Божи ден избухваха ожесточени кавги и затворът вечно бе препълнен, винаги имаше и хора, които да въртят хромелите. Все по-често се виждаха оковани мъже, че и жени. Вече всички гледаха да се изнесат от селището Сидни, от Куинсбъро и Филипсбърг. Нат Лукас, който от приятелите на Ричард живееше най-близо до Сидни, се бе заел да изсича горните, залесени части на парцела си, към който му бяха отпуснали още няколко декара, и си строеше нова къща възможно най-далеч от равнината.
Ричард си беше взел, разбира се, разсад и филизи от бамбук и захарна тръстика, които да пресади на новия участък, а израслия бамбук беше изсякъл, та сега имаше няколко дръжки на въдици. Вече не ходеше на нос Хънтър, където преди бе ловил риба — двамата със Стивън се бяха отказали от мястото, понеже там се събираше много народ и до носа се стигаше през Сидни. Според Ричард селището заприличваше все повече на Порт Джаксън така, както си го представяше той, с тази разлика, че тук постройките бяха дървени. „Мери Ан“ и „Саламандър“ се бяха върнали при негово превъзходителство губернатора в Порт Джаксън, натоварени с варовик от остров Норфолк, от който да направят хоросан за тухлите и късовете пясъчник — Порт Джаксън, който напоследък всички наричаха Сидни, също се разрастваше.