— Понеже стана дума за пиене, ония приятелчета от Корпуса на Нов Южен Уелс са се сдушили с Франсис Мий и Елайъс Бишоп и варят алкохол.
— Е, беше неизбежно, особено откакто майорът стана толкова набожен. Освен това миналия февруари натовари на „Бдителност“ доста от онова, което произведохме в спиртоварната. А ние произведохме немалко — казаните работеха и денем, и нощем, че и в неделя — прихна Ричард.
Стивън си тръгна, а Ричард и Кити работиха рамо до рамо в градината, докато се мръкна, после седнаха да вечерят. След пресаждането малките цитрусови дръвчета се бяха хванали, както кажи-речи и всичко останало. Тая година почти нямаше гъсеници, беше и сухо и пшеницата, засята на държавните ниви в Артъровия дол, както и държавната царевица в Куинсбъро обещаваха да дадат пребогата реколта. Пак бяха духали, разбира се, ураганните солени ветрове, за късмет обаче подир тях се бяха изливали проливни дъждове, затова посевите не бяха изсъхнали. Дори при хиляда сто и петнайсет жители остров Норфолк по всяка вероятност щеше да си осигури прехраната, дори щеше да остане свинско и за Порт Джаксън.
В Сидни, Куинсбъро и Филипсбърг каторжниците, които не жалеха сили и се трудеха с пот на чело в градините, си имаха големи разправии с мързеливите пехотинци и моряци. Сега вече броят на тежко болните каторжници наистина беше много голям и те нямаха сили за нищо — някои умираха, другите, както навремето в Порт Джаксън, ставаха лесна плячка на силните, които грабеха немощните и им отнемаха и последния залък, и последната риза от гърба. Онези, които волю-неволю трябваше да работят къртовски, за да изхранват изпадналите в нужда поради болест, започнаха да роптаят. Особено ако вече си бяха излежали присъдата или бяха оправдани, тоест, имаха право, каквото произведат, да го задържат за себе си или да го продават на Държавния резерв.
Оная част от острова, която се намираше откъм страната на Филипсбърг и Водопада, пак не си дояждаше — уж беше на някакви си пет-шест километра, а беше откъсната от останалите селища, все едно се намираше по-далеч и от Порт Джаксън. Във Филипсбърг почти не садяха зеленчуци, за да отглеждат лен, а да го снабдява с храна, бе възложено на интенданта на селището господин Андрю Хюм. Той обаче бе погълнат изцяло от далаверите със затворнически дрехи и непрекъснато си навличаше гнева на майор Рос, като крадеше от дажбите на подопечните си, за да продава на черно задигнатото на войниците от Корпуса на Нов Южен Уелс, разквартируван, горе-долу, по средата на пътя за Водопада. И понеже сега войската на заместник-губернатора се състоеше почти изцяло от войниците от Корпуса, Рос се видя в чудо от съюза между Хюм и капитан Хил и не знаеше какво да стори, за да наложи ред във Филипсбърг. Един от тъкачите на лен умря — бил толкова прегладнял човекът, че изял в гората растение, което помислил за зеле, но и това не спря Хюм и той продължи да си върти далаверите, подпомаган от Хил и неговите войници.
Храната се превърна в истинска ябълка на раздора и пропастта между онези, които я произвеждаха и не гладуваха, и онези, които не произвеждаха нищо и не си дояждаха, ставаше от ден на ден все по-дълбока под съпровода на свистящия камшик, с който налагаха провинилите се — задължително в присъствието на лекар. Накрая Калъм, Уентуърт, Консидън и Джеймисън влязоха в нещо като съзаклятие — когото и да повикаха да надзирава побоя, той оповестяваше на бияча, че трябва да спре, някъде между петнайсетия и петдесетия удар с камшика и постановяваше, че не може да продължи, докато раните не зараснат напълно. Така обикновено минаваше доста време, докато удареха на провинилия се всичките двеста камшика, и накрая майор Рос нерядко му прощаваше, да не би да го осакатят.
Все по-често се събираше и военният трибунал. Разногласията и омразата, породени от различията в чиновете и старшинството, сякаш ръсеха сол върху и без това наранените чувства на военните. Повечето пехотинци и войници, включително техните офицери, си бяха хора неуки, тесногръди, избухливи, обидчиви, възмутително незрели и лековерни — хващаха се на всичко, което им кажеха. И най-дребната проява на неуважение се раздуваше, докато не приемеше размерите на непростима обида, особено ако в действие влезеха клюките, ширещи се и сред свободните граждани, и сред каторжниците.
Неуморният лейтенант Ралф Кларк спечели още повече благоволението на майор Рос, като (къде с почтени, къде с непочтени средства) се добра до писмо, което писарят на майора — Франсис Фолкс, беше написал до военния прокурор капитан Дейвид Колинс в Порт Джаксън. В документа Фолкс обвиняваше Рос в небивала жестокост, потисничество, в това, че лишавал и свободни граждани, и каторжници от законно полагащите им се дажби, в какво ли още не. Към писмото бяха приложени и други доноси, потвърждаващи изложеното в него, както и някои мнения за поведението на заместник–губернатора на остров Норфолк, където той бе описан като нещо средно между Иван Грозни и Торквемада. Рос отвърна на удара, като окова Фолкс във вериги, иззе писмото, донесенията и мненията като веществено доказателство, а след това се разпореди получателят на писмото — Колинс, да изправи писаря пред съд в Порт Джаксън. Но Колинс, макар и да бе офицер пехотинец, мразеше до смърт Робърт Рос и той бе наясно чия страна ще вземе прокурорът. Това обаче не го спря. Правилникът си беше правилник, военното положение за жалост вече бе останало в миналото. Колко жалко!