— Не се и съмнявам, драги ми господине.
— Гледам, жена ти чака дете.
— Да, уважаеми господине.
— Добре, че се изнесе от Артъровия дол, при това се сети сам да го направиш. Няма да си имаш ядове с господин Кинг, той няма как да не признае сделките, които съм сключил като законно назначен заместник на негово превъзходителство губернатора. Помилването ти, разбира се, трябва да бъде одобрено и от губернатора, но присъдата ти бездруго изтича след броени месеци, а и не виждам причини губернаторът да не те обяви за свободен гражданин. — Рос спря. — Ако този тънещ в безпросветен мрак остров все пак постигне някога нещо, то ще е благодарение на хора като теб и Нат Лукас. — Той протегна ръка. — Сбогом, Морган.
Ричард примигна, за да сдържи сълзите, навлажнили очите му, и стисна с все сила ръката на майора.
— Сбогом, майор Рос. И всичко хубаво!
„Това е само половината работа — помисли си, сломен от мъка, докато бързаше да настигне Кити и Джоуи. — Тепърва ми предстои да свърша другата половина.“
Това стана, когато „Кралица“ започна да разтоварва каторжниците и багажа първо при Водопада, после и в залива Сидни, а Ричард се хвана да работи на трионите с нов човек, понеже Били Уигфол си заминаваше. Току подвикваше на мъжа долу в ямата поне от време на време да поглежда към него. След като отрязаха ствола, сложен напреки на ямата, Ричард вдигна очи и що да види — на хвърлей стоеше капитан трети ранг Кинг, издокаран във флотската униформа с лъскави сърмени ширити. Смъкна парцалите от ръцете си, отиде при него и изкозирува.
— Толкова ли е наложително, началникът на секачите да работи на равна нога с тях? — попита Кинг и погледна със страхопочитание гърдите и плещите на Ричард.
— Не искам да губя форма, драги ми господине, пък и така подчинените ми разбират, че все още съм по-добър от тях. Сега всички секачи работят добре, ръководят ги свестни хора. Тук, на тази яма — третата, която наредихте да се изкопае, помните ли, драги ми господине, понякога и аз хващам триона.
— Честен кръст, изглеждаш много по-добре, отколкото когато си заминах, Морган. Доколкото разбрах, си бил помилван и вече си свободен гражданин.
— Точно така, уважаеми господине.
Кинг се понацупи и забарабани раздразнено по крака си под ослепително белия панталон на униформата.
— Вероятно не мога да виня секачите за възмутително паянтовите постройки — рече той.
Между двамата зейна пропаст, която Ричард трябваше да прескочи. Той стисна зъби и понеже напоследък благодарение на Кити съзнаваше повече от всякога, че притежава сила, погледна Кинг право в очите.
— Надявам се, уважаеми господине, да не стоварите вината върху Нат Лукас.
Кинг подскочи като ужилен и го погледна ужасен.
— Няма такова нещо, Морган. И таз добра, да виня началника на дърводелците, когото сам съм назначил! Нима си допускал, че съм толкова глупав! Не, виня само майор Рос.
— Не бива да вините и него, уважаеми господине — натърти Ричард, без да трепне. — Тръгнахте си от острова преди година и осем месеца, седмица-две след това хората тук се увеличиха от сто четирийсет и девет на цели петстотин. Докато ви нямаше, населението скочи на хиляда и двеста души, че и отгоре. След „Кралица“ ще се увеличи още повече, при това с ирландци, повечето от които дори не знаят английски. Това, капитан Кинг, просто не е мястото, което оставихте. Пък и се радваме на добро здраве — живеехме тежко, но се справихме. Сега най-малко една трета от хората, които трябва да изхранваме, са болни, за капак трябва да озаптяваме и отрепките, които ни пращат от Порт Джаксън, за да се отърват от тях — изпечени негодници са. Сигурен съм — продължи той, все едно не забелязваше, че Кинг е все по-възмутен и ядосан, — че докато сте били в Порт Джаксън, сте обсъдили с негово превъзходителство губернатора невероятните трудности, на които той се натъква. Е, тук не е по-различно. През последната година и осем месеца секачите ми набичиха хиляди и хиляди кубици дървен материал. Невинаги имахме време да оставим дървесината да изсъхне както трябва — непрекъснато прииждаха нови и нови хора, които трябваше да подслоним някъде. Може да се каже, че майор Рос, Нат Лукас, аз и мнозина други бяхме между чука и наковалнята. Но никой няма вина. Най-малкото в тази част на света.