Ричард зачака, все така вторачен в Кинг. Погледът му не бе раболепен, в него обаче нямаше и следа от непокорство или неуважение. „Ако този човек иска да оцелее — помисли той, — длъжен е да се вслуша в думите ми. Инак ще се провали с гръм и трясък и накрая Корпусът на Нов Южен Уелс ще се разпорежда из острова като да му е бащиния.“
Избухливият келт у Кинг се бори близо минута с трезвомислещия англичанин, накрая заместник-губернаторът отпусна отчаяно ръце.
— Чух те много добре. Мисълта ми обаче бе, че така не може да продължава. Държа, каквото се строи, да е направено като хората, дори и това да означава някои да живеят по-дълго под навеси от платнища. — Настроението му се промени. — Майор Рос ме уведоми, че реколтата ще бъде чудесна — и тук, и в Куинсбъро. Много декари, и всички непокътнати от стихиите. Защо да си кривя душата, това е постижение. Но трябва да сложим мъже, които да въртят хромелите. — Кинг погледна яза, който още си стоеше здрав и невредим на мястото. — Трябва ни воденица, Нат Лукас твърди, че можел да направи.
— Не се и съмнявам. Може да му попречи само липсата на време и на дървен материал. Ако му доставите дървесина, той ще намери време.
— И аз съм на същото мнение. — Кинг се дръпна, така че да не го чува никой, и погледна съзаклятнически Ричард. — Майор Рос ми каза още и че си варил ром — за всеки случай. И че между март и август, когато не е имало нито ром, нито кораби, тъкмо произведеното от теб е спасило Порт Джаксън от размирици.
— Така е, правих ром, уважаеми господине.
— А казаните и тръбите у теб ли са?
— Да, уважаеми господине, държа ги на скришно място. Но те не са мои, те са държавна собственост. Пазя ги само защото майор Рос ми ги повери.
— Най-лошото е, че ония продажни типове, капитаните на корабите, не се свенят да продават казани за варене на спиртни напитки и на частни лица. Подочух, че Корпусът на Нов Южен Уелс и някои от най-заклетите престъпници сред каторжниците варели тайно ром. В Порт Джаксън захарната тръстика не вирее, тук обаче си расте наравно с бурените. На остров Норфолк би могло да се произвежда ром. Губернаторът на Нов Южен Уелс трябва да реши дали и занапред да го внася от хиляди километри на баснословни цени, или да се заеме да го произвежда тук.
— Негово превъзходителство губернатор Филип надали ще се съгласи.
— Така си е, но и той няма да векува на този пост. — Кинг изглеждаше много разтревожен. — Здравето му е разклатено.
— Не се притеснявайте, драги ми господине, за събития, които предстоят в далечното бъдеще — каза Ричард, вече поотпуснат.
Беше прескочил пропастта, нямаше да си има неприятности с Кинг.
— Така си е, прав си — съгласи се новият заместник-губернатор, сетне се понесе към кабинета си, където да прекара час-два и може би да си капне съвсем мъничко портвайн, колкото да разсее еднообразието.
— В държавното хранилище има сандък за теб — рече малко след тази среща Стивън. — Какво е станало, Ричард? Виждаш ми се доста изтощен за човек, който като на шега набичва за нищо време десетина огромни дънери.
— Току-що казах на капитан Кинг какво мисля.
— А, такава ли била работата! Чудо голямо! Вече си свободен гражданин, ако реши да те налага с камшика, първо трябва да те съди и да те осъди.
— А, излязох на глава и с него. Както личи, винаги излизам на глава с всички.
— Не дърпай дявола за опашката!
Ричард се наведе и почука на дърво.
— Е, най-малкото този път се измъкнах сух от водата — поправи се той. — Кинг прояви здрав разум и видя, че му говоря самата истина.
— Тогава има надежда. Чу ли какво ти казах в началото, Ричард?
— Не, какво?
— В хранилището има сандък за теб. Пристигнал е с „Кралица“. Доста тежичък е, вземи и каручката.
— Ще дойдеш ли да вечеряме заедно довечера? Тъкмо да разгледаме какво има в сандъка.
— Ще дойда.
По пладне Ричард отиде с каручката при Том Краудър, когото господин Кинг отново бе взел под крилото си, и той го заведе при сандъка. Някой го беше отварял, но Ричард реши, че е станало не тук, в хранилището, а на кораба или в Порт Джаксън. Който беше ровичкал, все пак се бе показал възпитан и бе заковал отново капака. Ричард бутна сандъка — беше доста тежък — и от това отсъди, че не са му взели почти нищо, значи вътре имаше книги. А и сандъкът бе по-голям, отколкото онези, в които превозваха чай, и бе скован от по-здраво дърво. Тъкмо се наведе да го вдигне и да го качи на каручката, когато Каудър изпищя: