— Тогава и аз ще го обичам. Ако не беше ти, Ричард, щях да съм много по-зле, отколкото сега — отбеляза Кити, за да му стане приятно.
Лицето му се сгърчи.
— А можеш ли изобщо да не ме обичаш?
Младата жена го погледна много сериозно — очите й вече не му се струваха същите, както на Уилям Хенри, сега те си бяха само нейни, от което ставаха още по-любими.
— А можеш ли изобщо да не ме обичаш, Кити? — повтори той.
— Аз, Ричард, те обичам. Винаги съм те обичала. Макар че според мен това не е истинската любов.
— В смисъл, че не е начало и край на живота ти ли?
— Ти си точно това: начало и край на съществуванието ми. — Движенията, изражението, погледът в очите й бяха пределно красноречиви, нещо, което обаче не можеше да се каже за думите й, които звучаха ни в клин, ни в ръкав. Кити не умееше да подбира най-точните изрази, с които да обясни какво чувства и мисли. — Знам, говоря като последната неблагодарница, но не е така, наистина съм ти признателна. Понякога обаче се питам какво ли е щяло да стане, ако всичко това не ми се беше случило, ако не ме бяха осъдили и изселили толкова далеч от дома. И дали не съм била орисана за някого в Англия, когото сега няма да срещна никога. Някой, който е истинската ми любов. — Кити видя изражението на Ричард и побърза да допълни развълнувано: — Много щастлива съм, харесва ми да работя в градината и да се грижа за къщата. Не мога да ти опиша колко се радвам, че чакам дете. Но… Ох, де да знаех какво съм изпуснала!
Как да й отговори на това?
— Вече не си влюбена в Стивън, нали?
— Не. — Сетне Кити допълни така, сякаш му доверяваше голяма тайна: — Той се оказа прав, беше си детинско увлечение. Гледам го сега и сама не мога да си се начудя.
— А какво виждаш, когато гледаш мен?
Кити настръхна и се сви, сетне заувърта като палаво дете, направило пакост — Ричард тутакси разпозна знаците и съжали, че изобщо е попитал и я е принудил да лъже, за да му се хареса. Сякаш виждаше какво става в главицата й: мислите й се въртяха шеметно в кръг, Кити се мъчеше да се сети за отговор, от който хем на Ричард да му стане приятно, хем тя да не се изложи и злепостави. Той зачака, едва ли не развеселен, да види какво ще измисли. Това, нейното, си беше, разбира се, истинска любов: да разбираш, че любимият човек си има недостатъци и не е съвършен, и въпреки това да продължаваш да го обичаш. А Кити си представяше истинската любов като призрак, като рицар в бляскави доспехи, който обикаля надлъж и шир света, турил до себе си на седлото своята изгора.
Дали тя щеше да съзрее някога дотолкова, та да проумее какво е любовта? Ричард се съмняваше, после обаче си каза, че така дори е по-добре. Двама беловласи мъдреци в едно семейство щяха да бъдат прекалено много. Ричард обичаше предостатъчно и за двамата.
Отговорът на Кити беше искрен — тя беше схватлива и бързо се учеше:
— Наистина не знам, Ричард. Изобщо не приличаш на баща ми, значи не е кръ… кръвосмешение. Приятно ми е да те виждам, винаги… неописуемо щастлива съм, че нося в утробата си твоето дете, понеже от теб ще излезе незаменим баща.
Най-неочаквано Ричард си даде сметка, че има един въпрос, който така и не се е сетил да й зададе.
— Какво искаш, момче или момиче?
— Момче — отвърна Кити без колебание. — Никоя жена не иска момиче.
— Ами ако се роди момиче?
— Ще го обичам много, но няма да храня надежди за бъдещето му.
— Защо, защото светът принадлежи на мъжете ли?
— Да, мисля, че заради това.
— Много ли разочарована ще бъдеш, ако се роди момиченце?
— Не! Ще си имаме и други деца, все ще имам и момчета.
— Нека ти кажа една малка тайна — изшушука Ричард.
Тя се наведе към него.
— Каква?
— За предпочитане е първото дете да бъде момиче. Момичетата израстват по-бързо от момчетата, така че щом се роди първото малко мъжле, то ще си има не една, а цели две майки и едната ще му бъде, кажи-речи, връстница, значи току ще го грабва за ухото, ще го води на някое прикътано местенце и ще го скъсва от бой. Родната му майка не би го направила — сърце няма да й даде.
Кити прихна.
— Говориш така, сякаш си го изпитал на собствен гръб.