„Размърдай се, Ричард, хайде, размърдай се!“ Той обаче продължаваше да седи като вкаменен, а детето в ръцете му спеше сладък сън. Най-неочаквано Кити проумя, че е мъртъв. Осени я в миг, тя застана на колене, кофата се преобърна, водата се разплиска, светът потъна в гробна тишина. Дори сега Ричард не се помръдна. Беше мъртъв! Точно така, беше мъртъв!
— Ричард! — изпищя тя, скочи на крака и се понесе като стрела.
Писъкът й го изтръгна от унеса, но твърде късно — той не успя да я спре. Още същия миг Кити се свлече с неистов плач върху него и взе да го дърпа за раменете.
— Кити! Какво има, любов моя? Какво се е случило?
Глуха за всякакви разумни думи, тя продължаваше да плаче безутешно и да вие, по лицето й се стичаха сълзи. По едно време Кейт също се присъедини към майка си и нададе вой, а Ричард се изправи зашеметен и сащисан от тия две жени, които ревяха, та се късаха, и се бяха вкопчили в него, сякаш от това зависеше животът им. Сложи най-безцеремонно Кейт в люлката, където тя продължи да се дере, задето са я зарязали на произвола на съдбата, а Кити отведе да седне на стола при печката, а тя продължи да хлипа така, сякаш сърцето й е сломено. Той извади рома и с триста мъки убеди най-сетне Кити да отпие малко.
— О, Ричард, помислих, че си умрял! — простена жената и се задави, сетне го погледна с разплакани, пълни с укор очи. — Помислих те за мъртъв! Помислих те за мъртъв!
Обви ръце около краката му, допря лице до тях и пак се разрева.
— Не съм мъртъв, Кити!
Издърпа ръцете й, накара я да стане от стола, седна на него и я сложи върху коленете си. Нямаше с какво да избърше сълзите й, затова запретна края на басмената й рокля и попи с него влагата по носа, очите, страните, брадичката, вратлето й — от стичащите се на вадички сълзи бе мокра дори дрехата й отпред при бието.
— Миличкото ми, любов моя, не съм мъртъв. Ето на! Виж — усмихна й се нежно. — Ако бях труп, нямаше да те утешавам. Въпреки че е приятно — добави Ричард с преизпълнено с обич сърце — да знам, че ме оплакваш толкова безутешно. Хайде, пийни си още малко ром.
В другата стая Кейт се дереше още по-силно, но тя щеше да се успокои по-бързо, отколкото Кити — да се окопити от стъписването, затова Ричард се обърна и кресна:
— Кейт, стига си ревала! Заспивай!
За огромно негово изумление дъщеричката му престана да плаче и малко по малко притихна блажено.
— О, Ричард, помислих си, че си умрял като учителя, и не можах да го понеса! Беше мъртъв… обичаше ме толкова силно… а аз, глупачката, така и не го проумях… обидих те и те отблъснах… и ето че стана твърде късно да ти кажа колко много те обичам. И аз те обичам така, както ти обичаш мен — повече от живота. Мислех, че си умрял, и не знаех как ще живея без теб. Обичам те, Ричард, обичам те!
Той вдигна кичурите коса, паднали върху лицето й, и пак попи сълзите с края на роклята.
— Всичките ми Бъдни вечери дойдоха наведнъж — изрече. — Знаех, че по белия свят има много сълзи, но защо са толкова мокри?
— Май преобърнах кофата с водата. Целуни ме, Ричард! Целуни ме с любов и ме остави и аз да те целуна с любов.
Двамата установиха, че споделена ли е любовта, устните се превръщат във възможно най-тънката преграда между тяло и дух. „От тук нататък — каза си Ричард — между нас няма да има тайни. Мога с чиста съвест да кажа на Кити всичко.“ А колкото до Кити, тя пък установи, че открай време е познавала блаженството на музиката в сърцето си, окрилената душа. И че винаги е обичала Ричард.
На първия рожден ден на Кейт — петнайсети февруари 1793 година, Стивън мина да ги види — носеше изумителен подарък.
Но Ричард, Кити и Кейт се вторачиха прехласнати в него не заради подаръка: лейтенант Донован се беше издокарал във флотска униформа — черни обуща, бели чорапи, бял брич и жилетка, широка надиплена риза, вталена куртка, няколко сърмени ширита, сабя отстрани, перука на главата, шапка под мишницата. Стивън бе не просто красив — той беше направо неотразим!
— Заминаваш! — пророни насълзена Кити.
— Божичко, мъж за чудо и приказ! — отбеляза Ричард й скри тъгата си с усмивка.
— Униформата дойде от Порт Джаксън — ядва се — рече Стивън като първа кокетка, — въпреки че куртката ми е възтясна. Какво да се прави, широкоплещест съм си.
— А как иначе ще командваш! Честито! — протегна ръка Ричард. — Знаех си, че проклетият кораб, пристигнал тия дни, не току-така носи такова име — на добро е!