— Дадено. — При синора Стивън извади перуката и си я сложи, след което покрусен изгледа ухиления Ричард. — Разполагаш със седмица да напишеш писмото. „Кити“ ще чака, докато кажа.
След като пристигна преподобният Бейн, дошъл като постоянен свещенослужител на остров Норфолк, вече не ги натискаха толкова да присъстват на всички неделни служби. По нареждане на капитан Кинг богослужението пак си беше задължително за всички каторжници, но ако отидеха и свободните граждани, ставаше голяма блъсканица. Смяташе се, че заточениците се нуждаят от Божието внимание повече, отколкото свободните граждани.
Ричард знаеше, че и да не се яви утре на службата, никой няма да го направи на въпрос, затова предупреди Кити, че до късна доба в събота ще пише писмо на господин Тисълтуейт, така че да го остави на заранта да си отспи. Тя се съгласи, радостна, че така той ще си спечели още няколко часа почивка (все пак да пишеш писмо, не бе като да бичиш трупи).
Ричард свали много внимателно от полицата светилника. Беше го купил от същата сергия, както и порцелановия сервиз за чай, той обаче струваше повече, защото вървеше заедно с двесталитрово буре китова мас. Палеше го от дъжд на вятър — бе толкова уморен, че рядко сядаше вечер да чете, но дори само това, че го притежаваше, вече означаваше, че може да разглежда на воля купчината книги — истински несметни съкровища! — които Джем Тисълтуейт му беше пратил. Това бе единствената почивка, по време на която Ричард не изпитваше угризения на съвестта, че е предал семейството си. Вече бе разбрал, че Кити така и няма да се научи да чете и пише — това за нея не беше важно. Ето защо като единствен източник на познания в къщата Ричард смяташе, че е длъжен да чете и да се образова.
Сложи хартията така, че да е в златистото сияние на светилника с двоен филтър, топна металния писец в мастилницата и взе да пише почти без да се замисля — вече си бе повторил няколко пъти наум онова, което имаше да съобщава:
„Джем,
Ще получиш писмото по най-добрия човек, когото някога съм познавал, и сега, когато го губя, единствената ми утеха е, че и ти ще се запознаеш с него и ще го обикнеш. Кой знае как стана така, че двамата с него вървяхме през годините по един и същи път още откакто «Александър» бе хвърлил котва в Темза, сетне пак заедно се местехме от кораб на кораб и от място на място. Той — свободният човек, и аз — каторжникът. Неразлъчни приятели. Това, че го губя, щеше да е смъртоносен удар за мен, ако не бяха Кити и децата.
Това, което ти пиша сега, се различава от писмото, което пратих, след като получих колета. Онова писмо сигурно е отваряно от всеки чиновник, през когото е минало, било е оглеждано от любопитни очи и нечистоплътни умове. Истинско чудо е, че писмата ни изобщо достигат до получателя, но през 1792 година получихме доста писма (докарани тази година от «Белона» и «Кити»), което ме навежда на мисълта, че хората, пренасящи писмата до Англия, са се смилили над нас и са изпълнили думата си. Тук обаче има и такива, които не са получили ни вест, ни кост от страната, която повечето още наричаме родина. И аз не знам дали е случайно или преднамерено. Стивън ще пази това писмо като зеницата на окото си. Мога да ти кажа всичко.
Тая година — 1793-та, ще навърша четирийсет и пет години. Стивън ще ти каже по-добре от мен как изглеждам и как съм понесъл физически изминалото време, защото тук, на остров Норфолк, нямаме огледала. Знам само, че си опазих здравето и вероятно мога да работя по-дълго и усърдно дори от едно време, когато бях млад в Англия.
Докато си седя тук в нощта, единственото, което достига до слуха им, е шумът на вековните дървета, помръдващи в извилия се вятър, единствените миризми, които долитат до ноздрите ми, са сладостното ухание на смола и едва доловимият мирис на дъжд, излял се преди няколко часа и наквасил земята. Познавам си го Стивън, наясно съм — ще седи и ще мълчи, докато ти четеш, и това също ми развързва ръцете.
Никога не ще се върна в Англия, страна, която вече не възприемам като своя родина, като свой дом. Моят дом сега е и завинаги ще бъде на остров Норфолк. Да ти призная, Джем, не искам да имам нищо общо със страната, пратила ме в Ботаническия залив, натикала ме за близо година на кораб за прекарване на роби, сред кошмарни мъки и страдания, които още сънувам.
Имаше добри мигове и лоши мигове, които обаче не дължа на хората, натоварени да ни прекарат: алчни доставчици, бездушни чиновници писарушки, велможи и адмирали пияници. А ние от първата флотилия, поела към Ботаническия залив, се радвахме едва ли не на лукс в сравнение с ужасите, изживени от онези, които са потеглили след нас — помоли Стивън да ти разкаже какво са заварили на «Нептун», когато корабът хвърли котва в Порт Джаксън.