„Защо си тъй жесток, Господи! — рече Ричард на невидимия Бог. — Защо стоварваш гнева си все върху оногова, който не те е обидил с нищо? Много те моля, опази сина ми…“
Кацнал върху баирите и мочурищата, Бристъл бе обвит във валма гъст пушек, от който кулите и камбанариите на многото черкви почти не се виждаха. Лятото, се бе случило необичайно знойно и сухо, краят на август също не бе донесъл и капчица дъжд. Листата на брястовете и липите по Колидж Грийн на запад и по Куин Скуеър на юг, изглеждаха посърнали и спаружени. Накъдето и да се обърнеш, комините бълваха черен дим — леярните във Фрайърс и Касъл Грийн, рафинериите за захар около Луинс Мийд, фабриката за шоколад на Фрай, високите конуси на стъкларниците и тантурестите варници. Ако вятърът не духаше на запад, към този атмосферен пъкъл се добавяше и пушекът откъм Кингзуд, място, където никой жител на Бристъл няма и да стъпи, освен ако не е принуден. Каменовъглените рудници и огромните леярни над тях даваха поминък на полудиваци кибритлии, мразещи до смърт Бристъл. И как няма да го мразят при тоя задушлив дим и усойна влага на Кингзуд!
Ричард навлезе в царството на корабите, в сухия док на Тумс, зад който имаше още един сух док. Отвред се носеше миризмата на горещ катран, виждаха се недовършени кораби, наподобяващи гръден кош на грамаден звяр. При Канънс Марш Ричард тръгна не по подгизналата пътека, криволичеща покрай брега на Ейвън, а по въжения мост над мочурището и кимна на въжарите, които усукваха дългите — предълги нишки коноп или памук и според поръчката за деня майсторяха върви, канапи, шнурове или корабни въжета. Мускулите по ръцете и плещите им бяха не по-малко усукани от въжетата, дланите им бяха изпръхнали и мазолести и сигурно бяха станали съвсем безчувствени — как ли се наслаждаваха на допира до нежна женска плът?
Ричард подмина стъкларницата, възправила се самотно в началото на Бак Лейн, и няколкото варници и навлезе в Клифтън. В дъното се издигаше грамадата на Брандън Хил, а по склоновете и към река Ейвън се зеленееха дъбрави — ето тук си мечтаеше Ричард да живее някой ден. В Клифтън с неговия чист въздух, с долчинките и падините, където ветрецът гънеше килима от полски цветя: очанка и богородичен косъм, пирен, покрит с морави цветчета, риган и здравец. Незадушавани от сажди и прахоляк, дърветата бяха кичести и зелени, тук-там сред горичките се мяркаха и огромни къщи, заобиколени от малки паркове — имението на Манила, на Голдни, на Корнуолис, къщата на хълма Клифтън.
Четири лихтера с гребци, напрегнали мускули, теглеха към кейовете на Бристъл голям кораб — вероятно бе потеглил от Уелс, беше минал през Корнуол и бе докарал руда и зеленчуци. Щеше да хвърли котва в Уелш Бак, за да разтовари бързо развалящите се стоки, а после щеше да изчака да прекачат рудата на шлепове, които да я откарат нагоре по реката до леярните на Уилям Чампиън край Ханам и Уормли. Квакери! Уж са хрисими хорица, а са толкова ненаситни и честолюбиви. Чампиън и Харфорд, Фрай и Фарли, Тист и Бланин, Калоухил и Голдни. Уилям Пен беше женен за момиче от рода на Калоухил и Обществото на приятелите от Бристъл му бе дало пари назаем, след като един от служителите му го беше завлякъл с тлъста сума. Сега колонията, носеща неговото име — Пенсилвания, бе сред тринайсетте, на които кралят бе обявил война. Квакери, нарамили кремъклийки „Кафявата Бес“. Върви, че ги разбери!
„Колко много странни неща има по белия свят, Господи. Не ми взимай сина!“
Би дал всичко, само и само да живее в Клифтън. Тук никой не боледуваше от охтика, от дизентерия или ангина, от треска и едра шарка. Това важеше и за обикновените хорица, които живееха в бедняшките колиби покрай пътя за Хотуелс в подножието на хълмовете, и за богаташите, които си се разхождаха сред великолепните колонади на своите палати навръх баира. Жителите на Клифтън, били те моряци, въжари, занаятчии или богаташи, не знаеха що е болест и не мряха като мухи, покосени от някоя епидемия. Ето къде човек трябва да си отглежда децата.
Мери, светлината на неговия живот! Всички се надпреварваха да твърдят, че била наследила сивкавосините очи и чупливата черна коса на баща си, чипото носле на майка си, смуглата, безупречно гладка кожа на двамата си родители. Както обичаше да казва през смях Ричард, Мери бе най-доброто от два свята. Момиченцето се гушеше до баща си и засмяно, извръщаше очи — неговите очи, за да го погледне прехласнато в лицето. Баща й я боготвореше, все не можеше да й се нарадва, както и тя на него. Сякаш се бяха впили един в друг, както не особено одобрително подмяташе Дик Морган. А Пег, която не подвиваше крак, само се усмихваше и ги оставяше да се захласват един по друг — нито веднъж не изрече на глас, че нейният любим съпруг Ричард е обсебил детето и е отнел на нея, на майката, малко от обичта, която й се полага по право. Така де, най-важно бе да има любов, откъдето и да идваше тя. Не всеки мъж ставаше за баща, мнозина посягаха да бият децата си, а Ричард ни веднъж не бе вдигнал ръка на Мери.