В пълно съответствие със споменатите находки точно там, където някога се е намирала държавата, наричана по согдийски БЛГАР, а по арабски БУРГАР, дори до днес има една голяма област, която носи името ПАЛГАР. Тя се намира в планините на юг от Самарканд и на югоизток от Бухара — двете владения, в които дори до VI–VII век са се срещали типичните древнобългарски титли КАНА и СУБИ /СУБИГИ/. Това показва, че корените на най-старите български държавни традиции трябва да се търсят твърде назад във времето. Те започват от древната държава с име БУЛГАР в долините на изток от Памир, а също в нейната по-голяма близка съседка — държавата БАЛХАРА — разположена в подножията на Западен Памир и Хиндукуш.
Съществуват доста ясни признаци, че по своите главни особености държавната уредба на памирската държава БУЛГАР и нейната посестрима БАЛХАРА са били твърде сходни с трите по-късни български държави в Европа. Пряк белег за това е фактът, че както в азиатската прародина на древните българи, така и в техните по-късни европейски държави, най-висшето държавно звание се е състояло от думите КАНА и СУБИ. А също, че и на едното, и на другото място вторият по ранг велможа се е наричал КАВХАН /респективно КОВХОН/, а следващите по ранг царедворци са носели титли от типа на БАГАИН, ТАРКАН и ТЕГИН.
Тази особеност изяснява защо още със самото си появяване в Европа българите се проявяват като строители на държави и градове. Главната причина несъмнено е, че още преди преселението си в Европа, те са били народ със своя собствена държавност.
Разковничето на своя държавен живот българите са пренесли от своята далечна прародина, разположена в топлите долини на Памир и Хиндукуш и в съседните плодородни оазиси на азиатските пустини. Ето защо за разлика от други преселнически народи древните българи са създали своите нови държави в Европа не под влияние на римския или византийския модел, а опирайки се изключително на своите собствени стари традиции. Тази особеност им е придала необикновена устойчивост в борбата със заварените стари империи, тъй като е създала условия за подчертана независимост и самостоятелност в държавния и духовния живот.
В заключение на тази част заслужава да подчертаем и още един съществен момент. Представите, че българските държавни понятия са от тюркски или монголски тип, битуващи и до днес в научната литература, при по-близко запознаване с българската държавна система, се оказват съмнителни и неточни. В хода на изложението имахме вече възможност на няколко пъти да се докоснем до този въпрос във връзка с оригиналните български звания КАНА СУБИГИ, КАВХАН, КАНАРТИ-КИН, БАГАИН и БОИЛА, които не се срещат директно сред тюркските и монголски народи, но тук ще добавим и някои съвсем очевидни, но незабелязани досега детайли.
Най-старата българска държава се споменава край Памир и Хиндукуш още във вековете пр.Хр., докато тюрките се появяват като народ през V век, а първата тюркска държава възниква едва през VI век, т.е. след много векове. Втората по време българска държава — Старата Велика България — предхожда също с векове най-старата тюркска държава, защото е възникнала във II век. Ето защо съвършено неточно е да се търсят източниците на българската държавност в Тюркските каганати. По-скоро трябва да се проучи обратният тип връзка, а именно доколко старите български държави чрез своята стегната организация и високи успехи са повлияли на създадените в много по-късно време тюркски каганати.
Да видим сега какви сведения са останали от най-старата българска държава в света. В известния латински хронограф от 354 г., в който са изредени народите, населявали около 1-П век района на Близкия и Средния изток, името на древните българи е вписано в съседство с това на партяните, гедрусиите и други източноирански народи. Установява се също, че то е употребено най-вероятно като вариант на думата бактрийци, а това показва, че най-старата българска държава се е намирала в района на Бактрия — едно от големите царства край планината Имеон. Още по-интересни са сведенията на Михаил Сирийски, който не само е упоменал, че българите са живеели в прастари времена край Имеон, но е описал дори как е протекло едно от късните техни преселения, започнало от клисурите на споменатата планина. „Тогава — пише той — излязоха от Вътрешна Скития трима братя, които водеха със себе си 30 хиляди скити. Те направиха път от 65 дни откъм клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намират вода, и стигнаха р. Танаис /Дон/… Тези хора бяха наречени от ромеите българи.“