Връзката на древните българи с планината Имеон личи и от цяла редица други източници. Както вече посочихме по-горе, в най-ранните арабски източници в подножията на днешния Памир и Хиндукуш са споменати държави, които носят името Бургар и Балхара. Същевременно в индийските източници е посочено, че на север от Индия някога е живял голям народ с име болхи или болхики, чийто цар Кардама оставил някога държавата на сина си и се преселил в Индия. В картата към най-старата арменска география „Ашхарацуйц“, реконструирана от акад. С. Еремян, в самото подножие на Памир е локализиран народ с име булх /ранно арменско название на древните българи/. Този народ булх бил според същата география един от старите и богати народи на изтока и негови близки съседи са били масагетите, чиято царица Тамирис победила персийския цар Кир.
От тези факти личи, че българите са възникнали като народ в една твърде ранна епоха. Това е станало още във вековете пр.Хр. в подножието на древния Имеон, доколкото там се откриват в комплект почти всички специфични български държавни звания, непознати на другите народи.
Една твърде интересна особеност на всички стари български държави е, че в тях не само самата държава, но и нейната столица носи твърде често името Булгар. Тази особеност може да се проследи във всички райони, населявани някога от българи. Центърът на някогашната памирска държава Бургар или Булгар се нарича и до днес ПАЛГАР, което показва, че името на столицата е съвпадало с това на държавата. При идването на българите в Кавказ в неговите най-източни части възниква селище, което носи името БУЛКАР, а и днес в Дагестан едно от големите селища се нарича БАЛХАР. Това е районът, разположен край някогашните Каспийски врати, в съседство, с които българите се споменават като народ още около 550 г. от сирийския хронист Захарий Ритор. А същото се повтаря и след заселването на българите край Волга, където се появява както държава с име Булгар, така и град с име Булгар, наричан от русите Велики Болгар. Имало и случаи, когато отделни градове са били наричани с имената на специфичните български клонове, които живеят край тях. Така например в източните подножия на Памир през I век пр.Хр. е имало град с име Бугур, наречен най-вероятно по името на българското племе пугури, чието име се появява в по-късно време и в българските земи в Източен Кавказ.
Тези градежи сочат, че древните българи са имали свой маниер на изграждането на държави. Заселвайки се на някое ново място, те са изграждали преди всичко мощен укрепен център, назоваван най-често с тяхното име. Поради тази тяхна традиция името на столиците на създаваните от тях държави твърде често е съвпадало с това на самите държави.
Повтарящите се строителни начинания, които българите са предприемали в своите държави, показват, че едва ли е точно те да бъдат причислявани към номадските народи, както доста повърхностно допускат някои автори. Макар в българските земи да се е срещало на места подвижното скотовъдство, значителна роля в българския държавен и стопански живот са играли градовете и укрепените селища. Сирийският хронист Захарий Ритор, който доста добре е познавал кавказките българи, специално е отбелязал тази особеност. „Зад Каспийските врати живеят българи — пише той — Те имат градове. И алани — те имат пет града…“. За никой от останалите северокавказки народи Захарий Ритор не подчертава тази особеност. Тях той представя като типични номадски племена, които не притежават градове. Това показва, че по своето държавно и стопанско равнище българите определено са се отделяли от доминиращата в подножията на Кавказ номадска маса. По своя живот и бит те са се отличавали от хунските номадски народи и са приличали най-много на аланите, за които римският историк Амиан Марцелин пише през V век, че били също така войнствени като хуните, но се отличавали с красива външност и уседнал начин на живот. Но за съжаление и до днес в научната литература могат да се срещнат публикации, в които древните българи се рисуват като изостанал номадски народ, който едва след заселването си на Балканския полуостров се е запознал с градския живот.
Благодарение на това, че българите са имали навика не само да изграждат държави, но и да строят градове, днес българският път през света е почти навсякъде двойно индикиран — веднъж чрез названията на държавите, които носят името на някогашните българи и втори път, чрез името на създадените от тях градове. Чрез това те изпъкват като народ със собствен почерк не само във военното дело и управлението, но и в съзидателната и стопанска дейност. Народ, който по-рано и в по-голяма степен от други източни народи е разбрал огромното значение на градовете като център на стопанския живот.