Титлата ТАРКАН, която са носили съдиите и управителите на области в държавата, се среща също в няколко варианта — БОИЛА ТАРКАН /главен държавен съдия — звание, което е носил вторият син на владетеля/, ЗЕРА-ТАРКАН и ОЛГУ ТАРКАН /успоредни названия на управителите на области/, КАЛУ ТАРКАН /отговорник за дворцовите ритуали и обряди/ и БОРИ ТАРКАН / управител на крепост/. Близки по ранг на тарканите, но с различни функции от тях, са били ЖУПАНИТЕ, които също са се деляли на разновидности — главен жупан, наричан по гръцки ЖУПАНАС МЕГАС (а по български БОИЛА ЖУПАН) и ТОРТУНА ПИЛЕ ЖУПАН — началник на войскова единица, подчинена на ИЧИРГУ БОИЛА. Най-нисшите началници в българската държава са носили званието БАГАИН и са образували особено съсловие БАГАИНИ, по-ниско по ранг от това на БОИЛИТЕ. Това особено звание се е срещало също в няколко разновидности: ЮК БАГАИН /началник на отряд/, БИРИ БАГАИН /водач на малка конна част/, СЕТИТ-БАГАИН /водач на стрелкова пехотна част/ и ИЧИРГУ БАГАИН /помощник на ИЧИРГУ-БОИЛА/.
Наред със споменатите, в българската държава е имало и велможи със следните рангове: КАВХАН /отговорник за реда и благоустройството в държавата и съуправител на кана/, БАГАТУР /конен гвардеец/, БАН /войскови управител на област, комендант/, ЧИГОТ /меченосец, член на свитата на владетеля/, МИР /водач на род или племе/, САБЧИ / по гръцки САМП-СИС/, КАБЧИ /по-гръцки КАМПСИС/, КОПАН, КНИН, МА-ГОТИН и др.
От руския летопис „Слово за Игоревия полк“, споменат по-горе, личи, че редом с боилите, наречени по руски БЬГЛЯ, сред българите и сродните с тях народи са се сражавали и началници с титли МОГУТИ, ШЕЛБИРИ, РЕВУГИ, ТАТРАНИ, ОЛБЕРИ и др. Две от титлите БЬГЛЯ и МОГУТ се срещат като БОИЛА и МАГОТИН и в български писмени паметници, а това показва, че и останалите звания, споменати в горния текст, са вероятно древнобългарски.
А от старобългарските /славянобългарските/ писмени паметници се вижда, че в българския дворец е имало и велможи, наричани САМЪЧИИ и СОКАЧИИ, КРАВЧИИ, БИРЧИИ /бирници/, КОРМЧИИ /управител/, а също майстори, наричани ШАРЪЧИИ, ЗИДЧИИ, ЧУВЕНЧИИ.
Взети в своята съвкупност изредените звания — общо 47 на брой — рисуват пред нас величествения силует на една оригинална и развита държавност. От особеностите на думите в старите български звания личи, че тя е била собствено българско дело, а не е била заимствана от някой съседен народ. Сред българските паметници до X век могат да се открият само два случая на употреба на гръцки военни титли. Това е титлата КАН-ДИДАТОС, с която е бил наречен военачалникът ТУРДАЧИС, и титлата СТРАТИГОС, която се употребява в отделни изолирани случаи. Но тези примери на гръцко влияние са твърде оскъдни и подчертано се губят в огромното море от собствени български държавни титли и звания, обрисувано по-горе.
Ясно е следователно, че особената държавност, която са притежавали древните българи, не само е била тяхна собствена, но е била също твърде развита и детайлна като система на управление. И тъкмо поради това, а не поради някаква случайност, българите са успели да изградят в Европа цели три държави, наречени с тяхното име.
Това, че българите са постигнали своите успехи благодарение на своята стегната държавна уредба, е посочено директно от византийския император Лъв VI Философ. Сравнявайки различните народи на Изтока той пише: „Прочее скитските племена имат така да се каже един и същ ред и строй. У тях има многовластие и живеят безгрижно и изобщо като скитници. Само племето на българите, а също и това на маджарите имат подобен военен строй, по-здрав, отколкото у другите скитски племена, понеже се бият в редовните сражения и се управляват еднолично. Това племе е многочислено и свободолюбиво и има само една грижа — пренебрегвайки останалите удобства и благополучие — да проявява мъжество спрямо своите врагове… Прочее това племе се управлява еднолично — то понася жестоки и тежки наказания от управниците си за своите прегрешения и понеже се управлява не с любов, но със страх, храбро понася мъките и лишенията… Обръщат голямо внимание и много се упражняват да стрелят от конете си.“
От приведените редове, част от прочутото съчинение „Тактика“, написано като наставление на византийския император към неговите военачалници, личи, че за този добре запознат с българите воин и император, българите са били един твърде корав и опасен във военно отношение противник. Главната причина за техните необикновени за времето си успехи той вижда в стегнатата им военна и държавна организация — в това, че за разлика от другите източни народи познават централизирания и строг държавен ред и се подготвят грижливо и усърдно за военните битки.