Огромният брой държавни и военни звания, който се открива в българските надписи от VII–X в. е нагледно доказателство за високата организираност на някогашните българи и за споменатата от византийския император разлика между тях и слабо организираните нехомогенни племена. Този факт все още не е оценен по достойнство от историята и поради това най-интересните черти от образа на древните българи са останали не-описани. А пред нас несъмнено е един народ, който е имал свои оригинални и твърде високи достояния, народ, чийто път заслужава грижливо и безпристрастно да се проследи.
Глава V
Гласът на отдавна отминалите битки
Гордите и смели български поколения, които са преминали някога като буря през Европа и са създали три големи и трайни държави, отдавна лежат в земята. Историята е обявила този вид българи за напълно изчезнал народ, сякаш, за да се предпази от някое ново избухване на някогашната невъобразима и неистова българска енергия. Твърди се, че днешните българи нямат нищо общо със своите древни предци. От тях те били взели само името и нищо повече, а в езика, на който се говори в България днес, нямало дори и десет старинни български думи.
Но дали това е така?!
Напоследък бяха открити множество следи, от които личи, че гласът на старите българи не е изчезнал напълно от земята.
Да погледнем към военния речник, с който си служи днешният българин. В него има редица изрази от несъмнен славянски произход, Но има същевременно и множество други думи, на които никой досега не е обърнал внимание.
Ако българинът иска да каже, че е победил някой свой ненавистен враг, от него изригва цял вулкан от буйни и ярки думи. Най-малкото, което той може да каже, е, че е победил. Но в прилив на гордост ще рече, че е натупал своя противник, независимо от това дали става дума за истински бой или за битка на спортното поле. А след това, в зависимост от настроението си, може да добави и думи като „смазахме ги“, „съборихме ги“, „напердашихме ги“, „катурнахме ги“, „обърнахме ги“, „търкулнахме ги“, „капичнахме ги“, „набъхтихме ги“, „прегазихме ги“, „прескундихме ги“, „изпотръшкахме ги“, „нацепихме ги“, „прецакахме ги“, „опухахме ги“, „опаткахме ги“, „цапардосахме ги“, „смачкахме ги“, „сдъвкахме ги“, „оперкахме ги“, „овършахме ги“, „претрепахме ги“, „запокитихме ги в джендема“, „пратихме ги да пасат“, „побъркахме ги“, „хвърлихме ги в музиката“ и какво ли още не. Повечето от тези особени български изрази не се срещат в славянските езици, макар в днешния български военен език да има и несъмнени славянски глаголи като: бия, побеждавам, преборвам, надделявам, разгромявам и млатя. Не са познати на славяните и самите изходни понятия, от които са образувани част от тези разнообразни български изрази — глаголите: тупам, пердаша, катурвам, обръщам, търкалям, капичвам, бъхтя, газя, кундя, тръшкам, цепя, цакам, пухам, цапардосвам, мачкам, дъвча, перкам, вършея, трепя, запокитвам, запращам, бъркам, хвърлям.
Откъде се е взел този необикновен и като че ли неизчерпаем извор от особени български думи за победа и надделяване? Защо те са толкова много в българския език и кой ги е създал? Ето един въпрос, над който никой досега не се е замислял. Макар че има защо да се замислим над него, особено след като историята ни сочи, че сме потомци на един победоносен и несломим някога народ.
Човек трябва да е полусляп, за да не се досети, че този поток от цветисти изрази е отглас от езика на древните българи — и не само от техния език, но очевидно и от техния дух. По всичко личи, че умението на някогашните българи да измислят ярки и колоритни изрази не е отстъпвало на буйната шеговитост на някогашните запорожци, запечатана в духовитото писмо до турския султан.
А това, че в българския език и до днес искрят и припламват такива изрази, показва, че грешат тези, които са обявили древните българи за напълно изчезнал народ. Ехото от тях се чува в стотици особени думи, при това интересно е, че най-силно звучи то в думите, свързани с битките и мъжките единоборства — най-любимото занятие на нашите български предци.
Когато един силен и голям народ се смали, остават езиковите следи от неговата мощ, по които личи предишният му ръст и сила, подобно на това, както когато един едър човек измършавее, остават старите му костюми, по които може да се познае колко могъща е била някога неговата снага. Затова нека се вгледаме внимателно в неизчерпаемите и един от друг по-духовити изрази, с които българинът дори до днес изразява своето ликуване над победените противници. От тях можем да научим твърде много за себе си като народ — много повече от онова, което може да се открие в пожълтелите от времето страници на историческите летописи.