Сходството на най-старите български имена с древни ирански и индоирански образци, при това най-вече от аристократичен произход, е едно нагледно доказателство, че българите са възникнали като народ в непосредствена близост до древните перси, партяни и бактрийци и са били тясно свързани с този кръг от източни народи в течение на твърде дълъг период от време.
Съвършено очевидно е, че за да имат българите толкова много стари персийски имена в езика си и за да се наричат българските канове и велможи с имена на стари персийски аристократи, причината е, че най-старата българска държава се е намирала в непосредствена близост до Древна Персия. А следователно летописците, които са посочили, че българите в стари времена са живели при планината Имеон /днешният Памир и Хинду-куш/, са съобщили една неоспорима историческа истина.
Някои от старите индоирански имена, характерни за българите в една ранна епоха са проникнали и в кавказките земи. За това говорят редица факти, които частично бяха вече разгледани по-горе. Двама от древните иберийски царе, царували в I в., са се наричали Аспарук и Кардцам или Картам. А и до днес старинните имена — Зиези, Дуло, Аспарух, Кубрат, Гостун, Телец, Кормисош, Кардам, Крум, Омуртаг, Борис — се срещат в различни варианти сред кавказките народи, а някои от тях се явяват дори и в две и повече разновидности — например Кардан и Карда-кан; Аспар, Аспарук и Аспироз; Зезе, Зизико, Зиз-кан и Зезерих; Гостан, Густа и Гошт-хан; Тохту и Текту-бан; Крум, Крумук и Крунцо /Крумчо/; Телу, Телем-кани и Тили-камкана /т.е. Тили-кавкан/; Дула, Дули и Дулат; Кубра, Купра и Кубрат и др.
Повечето от тези имена обаче, макар и да са проникнали в Кавказ, са от древен източен произход и имат близки подобия в древните индоирански езици. А това показва още веднъж, че българската следа в света започва не от Кавказ, а далеч на Изток — в земите, населени с древните индоирански народи и племена.
Глава VII
Преданията на древните българи за това как е произлязъл техния народ
Макар българите да не са имали щастието да опазят своите най-стари исторически източници, съседните с тях народи са записали твърде много и интересни неща за тях. От една старинна литовска хроника, записана най-вероятно през XIV–XV в. личи, че някогашните българи са разказвали необикновена и твърде красива легенда за своя произход — те вярвали, че създателят на техния народ е бил откърмен в горския пущинак от една милостива кошута. Тази своя легенда българите са сравнявали с легендите на другите стари народи и на тази основа се е родила следната интересна притча: „Ромул и Рем били откърмени в гората от вълчица. Астиаг — индийският цар — казал на Гаспарг да умори Кир, за да не царува след него. Гаспарг обаче го съжалил и спасил. Така също и князът мизийски, сиреч български, бил откърмен в гората от кошута, след като бил захвърлен в пущинака да загине… Парис — синът на Приам н престолонаследник на Троя бил откърмен от една мечка в гората.“
От това кратко предание личи, че подобно на много други стари народи и някогашните българи са мислели, че техният първи вожд е бил необикновен човек, спасен по чудо с помощта на небето. Но за разлика от древните римляни, които вярвали, че създателите на техния народ били откърмени от вълчица, и за разлика от древните троянци, които мислели, че Парис бил откърмен от мечка, българите вярвали, че техният народ води началото си от едно необикновено дете, откърмено от горска сърна.
Рядко може да се срещне по-красиво предание за произхода на някой народ от това, което са ни оставили древните българи. Един вариант на същото предание е записан още около 550 г. от византийския хронист Прокопий Кесарийски, който разказва, че според легендите на утигурите и кутригурите пътят на техния народ при неговото преселение на запад е бил посочен от една вълшебна сърна.
По всичко личи, че сърната е била свещеният небесен символ на българите и сродните с тях народи, но за съжаление в историческите източници не е посочено как се е казвал легендарният български вожд, откърмен от сърна.
Ако се вгледаме внимателно в списъка на най-старите български владетели, съставен от Аспаруховите българи през 765 г. и известен като Именник на българските ханове, ще можем да си отговорим и на този въпрос. Начело на Именника стои един необикновен вожд, наречен Авитохол, срещу чието име е вписан необикновен, почти библейски срок на живот — цели 300 години.