Това навежда на мисълта, че легендарният вожд, откърмен от сърна, споменат в литовската хроника, е най-вероятно Авитохол — човекът, който според поверието живял цели триста години. В тази връзка интересно е да се провери какво би могло да обозначава името АВИТОХОЛ.
По-горе видяхме, че повечето български вождове и канове носят ирански и индоирански имена, затова нека проверим има ли някакви подобия на името Авитохол сред иранските и индоирански народи. В Древна Персия наистина се открива подобно име — Авитух, което е носил персийски светец, загинал мъченически за християнската вяра. Това показва, че подобно на много други стари български имена и името Авитохол води своя произход от изток и е възникнало сред народите от типа на древните перси, парти и бактрийци.
Какво би могло да означава обаче това особено име. В най-стария индоирански език — санскрит — се срещат думата АВИ, която значи дива овца — животно, сродно със сърната, и думата ТОКО, която значи син, потомък. А сред памирските народи се срещат понятията АФИ — сърна и ТЪХЪЛ — син, потомък. Тази особеност показва, че имената АВИТУХ и АВИТОХОЛ са всъщност имена-изрази, които означават буквално „син на сърната“, „дете на сърната“.
Това окончателно показва, че с името Авитохол е назован тъкмо оня легендарен български княз, който според българските предания бил откърмен от сърна. Поради своя необикновен произход, той е поставен в началото на списъка на българските канове, написан от самите българи през VIII век. С този вожд според преданието е започвал българският народ на света. Явно е, че той е бил за българите това, което за римляните са били Ромул и Рем, а за персийците — Кир.
Известно е, че най-точен белег за произхода на някой народ са имената на неговите родоначалници. Ето защо това, че името на легендарния Авитохол може да се преведе единствено с помощта на санскрит и памирските езици показва, че най-старите корени на българите са заровени не сред тюркските народи, а сред индоиранските народи, клон от които са днешните памирски народи.
Напълно логично е българите, чиято най-стара земя се е намирала според преданията при Памир, да са имали за родоначалник човек, който е носил не тюркско, а памирско име. Историята и етнологията си имат своите железни закономерности и всеки народ получава своите първи имена и първи образи в зависимост от това, къде се намира неговата рождена люлка. А следователно, ако искаме да видим българите във възможно най-вярна светлина, трябва да търсим техния произход не из тюркските степи, а край Памир, откъдето са дошли и други стари имена като Вананд, Кардам, Бузан, Мундо, Синион, Сандилх, Заберган, т.е. почти всички ранни български имена, включително и името на българския родоначалник Авитохол.
Народ, който е имал в езика си подобни имена, едва ли би могъл да възникне в друг район на Изтока, освен в земите край Памир и Хиндукуш, и не е случайно, че всички древни историци, които са посочили най-старите български земи в света, споменават неизменно планината Имеон т.е. днешният Памир и Хиндукуш.
Връзката на древните българи с индоиранските народи по всичко личи е била добре известна в стари времена. Арменският историк Хевонд, живял през VIII век, нарича Аспарухова България „страната на сарматите Булкарк“, причислявайки по този начин българите директно към източноиранските народи, преселени в Европа. А в анонимния латински хронограф от 354 г. за българите се говори, че те произлизат от Зиези — име, което много напомня това на един от известните царе на сарматите — Зизаис, отбелязан в аналите на Римската империя.
Нишките, които свързват българите с древните индоирански народи, се оказват твърде интересни и разнообразни. Най-интересната от тях може да се открие в ръкописите, оставени от самите българи, и по-специално в имената на годините и месеците от техния древен календар, записани в Именника на българските канове.
Засега не е обяснено защо годината на заека се е наричала у древните българи ДВАН, а не коян или тавшан, както у тюркските народи. Или защо годината на свинята се е наричала у тях ДОХС, годината на коня ТЕКУ, а годината на дракона ВЕ-РЕНИ. Произходът на всички тези думи става обаче обясним, ако се надникне в най-стария индоирански език — санскрит, където всяка от тях има своя доста близък паралел. На българската дума ДВАН /заек/ съответства санскритското прилагателно ДВАНД /бягащ, бързоног/; на българската дума ДОХС /свиня/ — санскритското прилагателно ДОККХА /тлъст, дебел/; на българското понятие ТЕКУ /кон/ — санскритското понятие ТЕК /препускам/; а на българската дума ВЕРЕНИ /дракон/ — санскритската дума ВАЙРИН /зловещ, ужасен/. Оказва се следователно, че повечето от имената на животни в езика на древните българи са възникнали под влиянието на древни индоирански понятия, свързани с главните им особености.