Всичко това показва, че зад българския израз ВАХНДУР-БУЛГАР се крие някакъв близък аналог на вейнахската дума ВАХАНАДАРА — преселници, която (както и българското понятие) на свой ред е възникнала като дериват от индоиранския корен ВАХАИ — преселвам се, производни, от който има запазени в доста голямо изобилие в района на Памир.
Следващите български изрази, които сравнително лесно се подават на превод, понеже са частично обяснени от древните арменски летописци, са имената на ранните български племена, населявали някога Кубратова България. Според географията „Аш-харацуйц“ на север от реките Вардан и Псевхрос живеели българските клонове Купй-булгар, Кучй-булгар, Оногхонтор-блгар (произнася се българ — Бел. авт.) и Чдар-болкар, които водели своите имена от названията на реките, край които обитавали.
Прибавеното към споменатите имена пояснение позволява да се разшифроват сравнително лесно някои от тях. Така например несъмнено е, че името на първия клон Купй-булгар е произлизало от названието на р. Куп /днешният Кубан/. Сред адигейците в Кавказ до днес горното течение на Кубан се нарича КУП и по всичко личи, че това име е твърде старо, тъй като в древногръцките източници Кубан е известен като Куфис. Второто име Кучй-булгар стои вероятно във връзка с едно от имената на р. Днепър — Кочо, или Куч. В някои източноирански езици думата КУЧ означава „уста, устие“, а това показва, че с името КУЧ или КОЧО е било наричано някога най-долното течение на р. Днепър, край което според готския историк Йорданес някога действително са се намирали стари български поселища.
Двете имена Купй-булгар и Кучй-булгар се оказват твърде прозрачни по смисъл и първото от тях е означавало несъмнено кубански българи, а второто — днепърски, приднепровски българи. А еднаквият суфикс И, чрез който от думата КУП е било образувано името КУПИ-булгар, а от КУЧ — думата КУЧИ-болгар, е също твърде показателен. Подобен завършек се среща и до днес твърде широко в памирските имена на народи — например в името на малкия народ ХУФИ, образувано от названието на р. ХУФ, в името на друг малък народ — ЯГНОБИ, образувано от названието на р. Ягноб. Моделът на образуването на споменатите две имена на български клонове се оказва от източно-ирански /памирски/ тип и това едва ли следва да ни учудва, след като не едно и две ранни български имена и думи гравитират към индоиранската езикова среда.
Твърде важно е и името на главния български клон — ОНОГУНДУР, от което са призхождали директно прочутите български канове Кубрат и Аспарух. В някои арменски източници то се среща и произнася като ОЛХОНТОР, което подсказва, че старите арменски географи са го свързвали може би с името на някогашната река Олонта — днешната Кума. Но за да си обясним съвсем точно смисъла на това дълго име не е излишно да припомним, че в ранните източници наред с оногундурите се среща и народ с име ОНОГУРИ, което звучи доста сходно с това на оногундурите.
Как и защо в ранната история са се появили тези две доста сходни и очевидно свързани едно с друго имена — оногури и оногундури? На този въпрос най-добър отговор дават езиците, които се говорят в Памир и Хиндукуш. В тях се срещат две успоредни понятия — ГУР — род и ГУНДУР — сборище, народ. А това показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ са по същество имена-изрази, първият, от които трябва да се чете като ОНО-ГУР, а вторият като ОНО-ГУНДУР и които вероятно са различни форми на едно и също име, възникнали на памирска почва. Що се касае до думата ОНО, която стои в началото на двете имена, тя напомня санскритската дума УНА — висок, главен, а също източноиранското понятие ОНО — издигам, извисявам, което показва, че имената ОНОГУРИ и ОНОГУНДУРИ следва да се преведат като главния, централния народ.