Един твърде податлив на превод древнобългарски израз е запазен и в Именника на българските канове. Той се открива в пасажа, в който се разказва за преврата, извършен от кан Кормисош, който свалил от властта стария царски род Дуло. „Този княз — съобщава Именникът — отстрани /от властта — Бел. авт./ рода Дулов сиреч Вихтун.“ Какво означава пояснителната дума ВИХТУН не е трудно да се изясни, ако надникнем в източно-иранските езици. В тях от древни времена се среща корена ВИШТУНКАИ — избран, предопределен; а това показва, че изразът „рода Дулов сиреч Вихтун“ означава „рода Дулов сиреч предопределения да управлява“.
Най-ранната датирана следа от българите беше доскоро латинският хронограф от 354 г., в който са изредени имената и прародителите на 25 източни народа, обитавали някога района, който се простира между Кавказ и Памир. За българите в този хронограф се говори, че техният прародител се казвал ЗИЕЗИ, докато прародителят на арменците се казвал Мамсвир, на асирийците — Асир, а на арабите — Арам.
Името ЗИЕЗИ, с което е наречен прародителят на българите, напомня най-вече имената, с които наричат своите прародители и до днес войнствените източни народи, населяващи долините на Памир и Хиндукуш. И днес там съществува традиция към имената на прародителите да се прибавят думите ЗИ и ЗАЙ и примерите за това са твърде изобилни. Едно афганско племе нарича своя прародител ХОИЗИ, друго — АЦАКЗИ, трето БА-РАКЗАЙ и т.н. Но най-ранният исторически пример от този тип се открива сред имената на прародителите на Херодотовите скити — Колаксай, Арпоксай и Липоксай, които всички завършват с особената дума САЙ, близка по смисъл до памирските думи ЗИ и ЗАЙ, проблясващи в името ЗИЕЗИ.
От тези примери още веднъж личи, че началото на българската следа в историята трябва да се търси сред народите от скитския и сарматски кръг и че българите са почти толкова стари на света, колкото са били и древните скити.
Трудно е да се открие какъв точно смисъл са влагали древните българи в името на своя прародител ЗИЕЗИ, но ако се заровим в санскритския език, близкородствен с някогашните скитски езици, ще открием в него една особена дума ЗИЕШЗА, която значи „издигнат духом, просветлен“. Но най-интересно е може би това, че в най-разпространения памирски език — паш-то, известен и като пахто и пушту, се среща коренът ЗЕЕЗ — раждам, от който произлиза думата ЗЕЕЗ-АВУНКАЙ — родоначалник, баща на рода. Ако се съди по този памирски израз, името ЗИЕЗИ е означавало просто „родоначалникът, бащата на рода.“ А как то е попаднало в Латинския хронограф от 354 г. не е трудно да се обясни. Може да се предположи, че съставителят на Хронографа е бил някой образован римлянин, който е забелязал непълнотата в по-стария препис на Хронографа и е запитал някой познат му древен българин от кого произлиза неговият народ. Неговият събеседник е отговорил може би с думата ЗЕЕЗ — родоначалник, а още по-вероятно с производната от нея форма ЗЕЕЗИ, която означава по памирски буквално „от родоначалника, от бащата на рода“. А римлянинът, приемайки обяснението му като лично име на родоначалника, е вписал в Хронографа, че прародителят на българите се казва Зиези. Възможно е и още едно обяснение. В някои памирски езици като сариколския се среща думата ДЗИЕДЗ, която значи „благороден елен“ и има същият смисъл както думата АВИ — сърна — в легендата за Авитохол, разгледана по-горе. От това название може да се образува притежателната форма ДЗИЕДЗИ, която на сариколския език означава буквално „от елена“. В такъв случай името ЗИЕЗИ може да се окаже синоним на АВИТОХОЛ. И до днес всички памирски народи — пуштуни, сариколци и др. свято вярват, че елените и сърните са благородни животни и пратеници на небесните богове и като израз на тази стара вяра по най-високите скали на Памир и Хиндукуш се виждат стотици изображения на елени, сърни и планински кози. Ето защо равновъзможно е името Зиези да произлиза от памирския корен ЗЕЕЗ — родоначалник и от другия памирски корен ДЗИЕДЗ — благороден елен. Характерно е също, че освен памирските езици трудно може да се открие някой друг език, с чиято помощ да се обясни това древно име. В тюркските езици липсват корени от този тип, защото при тях поначало твърде рядко се среща звукът „З“ и досега не е открит нито един случай на неговото повторение като в думата ЗИЕЗИ. Ето защо както по своя смисъл, така и по своята звукова форма името ЗИЕЗИ е една типична старинна памирска думи и това е твърде важно за българската история.
Характерно е и това, че освен за памирските езици подобни думи и имена са били присъщи единствено на преселилите се от изток индоирански племена — древните скити и сармати. В Северен Кавказ, в съседство с който са живеели многобройните скитски и сарматски племена, а след това и древните българи, се среща името ЗИУС, което значи „висок, превъзходен“. А сред сарматите, които са се преселили в първи век в земите на север от Дунава, един от най-известните царе е бил споменатият вече ЗИЗАЙ, записано на латински като ЗИЗАИС, което вероятно е образувано от същия прастар памирски корен, както името на родоначалника ЗИЕЗИ.