Затова не бива да се учудваме, че в единствения открит досега летопис, в който се описва преселението, ако не на всички някогашни българи, то на една от техните големи групи, пише, че те тръгнали през зимата, за да намират вода и след два месеца път, които протекли несъмнено в борба с лютите предпролетни ветрове, достигнали до р. Танаис /дн. Дон/.
В оцелелия летопис на М. Сирийски се описва не първото, а едно от по-късните преселения, по времето на Маврикий. А първото трудно преселение е станало в някое от десетилетията преди 165 г., най-вероятно през периода между 153 и 165 г., когато Средна Азия била нападната от прогонените от Китай Северни хуни, които най-вероятно са били същото племе, което индийците наричат Хара хунга, като се има предвид, че в тюркските и монголски езици думите ХАРА и КАРА означават едновременно и „Нерен“ и „Северен“.
След това е имало и други, по-късни преселения през пустинята Каракум, която не случайно носи името Черната пустиня. Никой не знае кога точно са станали те, но истинско щастие за науката е, че за едно от тях — най-последното и най-трудното — е разказал споменатият по-горе сирийски патриарх, известен днес като Михаил Сирийски, но наричан някога заради неговата ученост Мар Михаил Велики. Ето какво е писал той за това последно преселение, което е станало във времето на император Маврикий — около 570 година:
„И тогава излязоха от Вътрешна Скития /Средна Азия/ трима братя с 30 хиляди души скити. Те пътуваха през зимата, за да намират вода. И изминаха 60 дни път от клисурите на планината Имеон до р. Дон, която се влива в Азовско море… А като стигнаха до р. Дон, която се влива в Азовско море, единият брат, Булгариос, помоли ромейския император да му даде земя за заселване и той му даде Дакия и Мизия… Другите двама братя се заселиха в градовете на Аланската страна в Кавказ, които се наричат още Каспия или Торайски врати. Тези хора бяха наречени от ромеите с името българи.“
С много трудности се преборили българите, за да дойдат в своята нова земя, но запазили свободата и честта си и не станали роби на своите врагове.
Но някои от българите останали в старата Балхара, защото не искали да се разделят с родните земи. Твърде скоро обаче те горчиво съжалили за това, защото ги връхлетели нечувани мъки и беди. Над тях като ята лешояди се спуснали дивите чергарски племена и ги превърнали в свои роби, а след това много векове наред продавали по робските пазари най-красивите моми и най-личните техни момци.
Какво станало с тези българи личи най-добре от стиховете на таджикския поет Насири Хусрау, който бил свидетел на техните страдания през X век:
А ето и друго, още по-хубаво стихотворение:
Тъжно било на великия поет да гледа как стенат в робски окови последните българи от древната Балхара, но никой не можел да им помогне и да ги спаси. Защото остане ли един народ малочислен, лесно го изяждат неговите врагове, а българите, които останали в Балхара, вече били силно оредели.
Днес за тези нещастни българи напомня само малката планинска земя Балгар в планините над Самарканд, която някога е била тяхно последно прибежище от враговете. Хората, които живеят там, отдавна не са българи и дори името Балгар произнасят като Палгар и Фалгар, но до X век арабите наричали този край Булгар и оттам са карали робите, които видял Насири Хусрау. А реката, която тече през Балгар и до днес е запазила своето древно българско име. Тя се нарича Зерав-шан — Злато-каменната река — и напомня по нещо името на нашата българска Жеравна, както нашият Балкан напомня далечния източен Балхан.
За да живее един народ, той трябва да е силен и многоброен — това ни показва историята на погубените българи от Балхара. Но нека видим какво станало с българите, които отишли в Кавказ. Защото тяхната история също е останала неописана досега.