В онези далечни времена не само приятелите, но дори и най-големите врагове на древните българи говорели за тях с уважение и почит, а това много рядко се случва между народите. Ето какво пишат за българите например готите — същите онези готи, които българите са прогонили от славянските земи: „Биеха се двата най-достойни народа на света!“. Касиодор Сенатор, готски летописец, отбелязва: „Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава, той победи и страшните по целия свят българи“.
Трудно било в онези далечни времена да се изтръгне победа от българите, а причината била в това, че от своята стара земя Балхара те донесли в Европа своя велик закон на честта и доблестта. „При тях бойното поле прославя рода — писал с възхищение Енодий — А най-високи титли получава оня, който най-много е окървавил оръжието си в кръвта на неприятеля.“
Другите европейски народи нямали традицията да избират за големци само най-големите юнаци и затова често се случвало начело на тяхната войска да стоят слаби и неопитни водачи, избрани по роднинство и приятелство. С такива противници българите се справяли бързо и затова те победили един след друг много народи. Около 430 г. българите разгромили изчезналия вече народ лангобарди и пленили в боя техния крал Агилмунд. А след половин век те победили и готите и ги прогонили от земите край Дунава. Тези противници на българите не били никак слаби и нищожни. За тяхната сила говори фактът, че след като българите ги победили, те се преселили на запад и завоювали мощния някога Рим. Първо това направили готите, а след това и лангобардите, които основали в Италия свое лангобардско кралство.
Това показва, че някогашните българи не са били просто силен народ, а победители над победителите. Затова, когато Византия през 480 г. изпаднала в смъртна опасност поради ударите на готите, тя повикала на помощ тъкмо българите, гледайки на тях като на единствения народ, който може да я спаси.
Държавата, която създали българите през онази епоха, била една от най-големите в цяла Европа. На изток тя се простирала до Волга и обхващала по-голямата част от Кавказ, а на запад достигала до бреговете на Днестър и Дунав, където живеели най-вече побратимите на българите — древните анти. Затова тази голяма държава напълно заслужавала името, което са й дали византийците — Старата Велика България.
От летописа, който са ни оставили самите древни българи, личи, че това голямо българско царство било основано 515 години преди Аспарух — в далечната 165 година. Ето защо ние, българите, сме един от най-старите европейски народи. По времето, когато дори такива големи днешни народи като германците, французите и англичаните са нямали още свои държави, българите са били не само европейски, но и държавен народ, а от идването на българите в Европа досега (2005 г.) са се навършили точно 1 840 години.
2.2. Вторият удар на историята и залезът на старата Велика България
В историята, както и в приказките, всяко царство има своите добри юнаци и своите зли демони. Готите мислели някога, че дивите чергарски племена — хуните, които унищожили някога тяхното царство — били не хора, а потомци на ужасните духове на степта и сигурно са имали някакво право. Защото чергарските племена не живеели като другите народи. Те бродели подобно на призраци от степ на степ и при всяка суша или мор по добитъка изпадали в недоимък и глад, поради което непрекъснато нападали и ограбвали околните земи.
Българите вече пострадали веднъж от тези степни призраци. Но след като живели спокойно пет века дивите степи родили нови зловещи рояци, които намерили българите и в тяхната нова европейска земя.
През IV век Старата Велика България била нападната от тюркютите — потомците на някогашните хуни. А малко след тях от изток връхлетели аварите — нов и непознат народ, чиито големци носели дълги мръсни коси, закичени с разноцветни панделки като жени. Летописците разказват, че тези женоподобни големци били необикновено жестоки и когато завоювали дулебите — едно антско племе — впрегнали жените в яреми и ги накарали да теглят плуговете вместо коне. Люти били новодошлите авари, но българите не се уплашили от тях. В 632 г. смелият кан Кубрат прогонил аварите от българската земя и й върнал свободата. И отново се разпростряла България от Волга до Днестър и Дунав.
Когато Кубрат видял, че краят му наближава, той извикал петимата си сина и им разказал известната днес на всеки българин притча за тръстиковия сноп. Някои смятат, че тази мъдра притча не е измислена от Кубрат, защото се среща и при други народи. Но интересно е, че далечно ехо от нея се открива в някои източни краища, в които и до днес живеят потомци на древни български родове. При реката Булгар-чай на изток от Кавказ, където живее малкият народ талиши, и до днес се повтаря стара пословица, която вероятно е останала от времето на Кубрат. „Попитали Щастието: Къде отиваш, Щастие? — При задружните хора! — отговорило то!“