Преди да отидат българите край Волга, там живеели най-вече бедни ловци и рибари, които не знаели какво е плуг, а копаели земята с мотика и лопата. Но българите донесли рала и дори плугове с големи железни лемежи и изорали пустеещите волжки полета. И толкова много жито родила тяхната земя, че в гладни години помагали дори на другите народи, затова в един стар руски летопис пише: „Отидоха нашите хора при българите край Волга, донесоха жито и така можахме да се спасим“.
През 922 година при тези българи отишъл арабският пътешественик Ибн-Фадлан, който трябвало да предаде на техния цар писмо и пари от арабския халиф. Безброй премеждия преживял той по своя път, защото първо трябвало да прекоси голямата Черна пустиня Кара Кум, а после попаднал при тюрките, които дни наред го хранили само с овче месо, защото като номадски и скотовъден народ те нямали обичай да си пекат хляб и се хранели само с късове варено месо, чай и мляко. След това пътешественикът едва не се удавил в голямата река Урал, където загинали много негови хора. И като следващо голямо приключение минал с голям страх покрай земите на башкирите — башкорти, за които се носели легенди, че са най-свирепите тюрки на света и дори самото им име значи „секачи на глави“ /от БАШ — глава и КОРТ — нож/. Но накрая все пак керванът стигнал до река Джеремшан и попаднал в българските земи.
Тук пред Ибн-Фадлан се открил нов неизвестен свят, различен от бедните тюркски степи. Затова нека тръгнем по неговите стъпки и да видим какво съзрял той в земята на волжките българи.
При изморените пътешественици най-напред дошли хора, които носели хляб, месо и просо, защото такъв бил обичаят на българите да посрещат своите гости. А след това дошъл на кон и самият цар, който ги посипал с жълтици от главата до петите, защото волжките българи затрупвали най-скъпите си гости с пари, както се прави и до днес на някои български сватби. После имало празничен пир, на който заедно с царя дошла и царицата и нея също обсипали със златни монети.
Богата била страната, която видял Ибн-Фадлан, затова той започнал да увещава царя да се откаже от парите, които му обещал арабския халиф. Казал му: „Ето — държавата ти е обширна, парите ти са в изобилие, доходите ти са многобройни — защо тогава молиш халифа да ти строи крепост с негови пари.“ Но мъдрият цар казал, че всичко това е вярно, но иска парите на халифа, защото е чул, че те са благословени пари. „Наистина това за мен не представлява никаква трудност — казал той — И право да си кажа исках само да получа благословия от парите на повелителя и го помолих за това.“ /Ибн-Фадлан. Пътешествие. С., 1992, с. 56/
Най-интересното, което съобщава Ибн-Фадлан, е, че данъците в тази богата страна не били високи. „Всеки тук взема, каквото е посял. Царят няма никакви права над посевите, освен това, че всяка къща му дава по една кожа от златка“. А златката волжките българи наричали на своя език „дала“ — както тя се нарича дори до днес на изток, край най-стария български град Балх. Най-много данъци царят събирал не от българите, а от чуждите търговци, които идвали с кораби по Волга. Те му давали една десета част от своите стоки, но и това не било прекалено голям данък.
Животът на волжките българи бил много различен от живота на чергарските тюркски народи, които Ибн-Фадлан видял по своя път. „Храната на българите — пише той — е просо и месо, но и пшеницата и ечемикът са в голямо изобилие… От ечемика правят особен вид супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки.“ А зърното си българите пазели по особен начин — не в хамбари, а в ями, както и до днес го пазят хората край Балх — столицата на най-старата българска земя Балхара.
Много богатства имали в земята си волжките българи, но понеже живеели далече на север, нямали само три неща — захар, растително масло и хубави ябълки. Ибн-Фадлан пише, че вместо захар имали мед, от който приготвяли питие, наричано от тях „суджув“. Вместо зехтин или олио имали рибено масло и готвели всички свои яденета с него. А вместо сладки ябълки имали някакви кисели ябълки, наречени „момински“, защото ябълките не можели да узряват в тяхната страна. Затова пък в горите си те събирали твърде много лешници и пчелен мед, а също вкусни диви ягоди, които много харесали на Ибн-Фадлан. При волжките българи имало и такива обичаи: когато се раждало момче, вземал го да го учи неговият дядо, защото той бил главният човек в рода. Когато някой българин вдигал сватба, той давал дарове на всички свои гости, но най-големия подарък пращал на своя цар, защото волжките българи много почитали своите царе. Такива обичаи се срещат и до днес сред памирските народи, а доскоро и сред всички кавказки народи, съседни с някогашната Стара Велика България. Когато волжките българи се обръщали към своя цар, наричали го с особени думи Бат и Тат, подобни на нашите думи „бате“ и „тате“. А като свои древни царе те почитали Бат-Угор, Тат-Угек и Тат-Утяк, а също великия Кубрат, когото те наричали Кубрат-Бащу, което значи Кубрат — Бащата на българския род. За всичко това се разказва в летописа на последния волжки цар Барадж, който описал историята на онези българи малко преди да загине Волжка България.