Към по-възрастните и уважавани хора тези българи се обръщали най-често с думите „бат“ и „бате“, а когато някой от тях умирал, на вратата му вдигали знаме, а после вземали оръжието му и го носели заедно с него към гроба, защото българинът трябвало и в смъртта си да не се разделя със своето оръжие. При погребението на мъж българите не давали на жените да плачат и това много учудило Ибн-Фадлан. „Жените не плачат за мъртвеца — пише той — но мъжете плачат. Те са длъжни да побият знаме на неговата врата, донасят оръжието му, нареждат го на гроба и не престават да плачат в продължение на две години. Когато двете години изтекат, свалят знамето и отрязват кичур от косата си. А ако починалият е имал жена, тя може да се омъжи.“ Ибн-Фадлан разказва също, че всички българи носели особени шапки, а какви точно са били тези шапки е показал друг пътеписец, Казвини, който е нарисувал един висок калпак и под него написал „българска шапка“. Когато царят излизал из града, всеки българин ставал на крака, свалял калпака си пред него и го вземал под мишница. „А царят язди сам и без никаква охрана“ — отбелязва специално Ибн-Фадлан, защото рядко се случва някъде по света царете да се движат без никаква охрана. Справедливи и разумни хора явно са били онези български царе, затова спокойно са се движели сред народа си и са нямали нужда нито от телохранители, нито от бронирани облекла.
Но към престъпниците и хитреците те били непреклонни и безпощадни. За всяка кражба и измама наказанието било смърт чрез посичане, а ако някой не изпълнявал заповедта на царя, наказвали го също със смърт дори ако не е българин, а чужденец. Ибн-Фадлан разказва, че веднъж една група българи тръгнала за чуждите страни. А с нея бил и един търговец от Синд, на когото царят забранявал да тръгне, но той всячески настоявал на своето и накрая така му досадил, че той махнал с ръка. Тръгнал керванът, но когато навлязъл в някаква гора, българите се събрали и като се посъветвали какво да правят, обесили синдиеца на едно високо дърво, макар да бил много умен и разговорлив човек. Защото те знаели, че е тръгнал на поход против царската заповед, а при тях да се наруши волята на царя било най-голямото престъпление. Ибн-Фадлан обаче помислил, че българите обесили синдиеца, защото бил по-умен от тях и пише в летописа си, че те не можели да търпят умните хора, а истината е, че злополучният търговец загинал, само защото погазил стария български закон никой да не нарушава заповедта на царя — дори да е най-умният на света и дори да е чужденец.
Най-много от всичко някогашните българи мразели хитруването и лъжата. Ибн-Фадлан разказва, че когато техният цар научил, че арабите са го излъгали и не му носят обещаните пари от халифа, той гордо им казал, че сега и да му дават пари, вече няма да ги вземе. „В името на своята вяра — рекъл той — аз вече никога няма да приема пари от вас и така ще бъде, докато при мен не дойде човек, който да е искрен в думите и да мога да вярвам в него.“
С това царят показал, че за него като българин най-гнусното на този свят е словоблудството. „А той беше едър и величествен човек — пише за него Ибн-Фадлан — и гласът му кънтеше като че ли излиза от дълбок кладенец.“
Ако някой разбойник в онази далечна страна се опитвал да излъже и за свое оправдание твърдял, че е убил или измамил някого, без да иска, за него българите имали специално наказание. За такъв човек правят специален сандък от дървото ха-данк и го заковават вътре с три питки хляб и съд с вода. После поставят три парчета дърво, приличащи на камилски седла, слагат сандъка между тях и казват. „Ние го оставяме между небето и земята — нека Бог да го съди.“ — пише Ибн-Фадлан. И оттам нататък престъпникът или трябвало да признае сам своята вина и да започне да вика силно от дървото, или да издържи дълго на хляб и вода и от това да се разбере, че е невинен.