3.2. Поредният удар на историята
Нека следваме разказа на последния волжки цар Барадж.
Когато онези българи се преселили някога на север, те искали само едно — да бъдат по-далеч от своите люти врагове — хазарите, за да живеят спокойно и свободно. Всяка година те празнували като най-голям празник деня на новото слънце — 22 декември — и го молели да прати мир и радост на тяхната земя. Този празник волжките българи наричали МАР ДУКАН, защото и в техния език, като в далечната Балхара, думата МАР значела слънчев зной, мараня и на този ден те молели деня да нарасне и слънцето по-силно да огрее.
Но мирът не идвал в българската земя, колкото и силни да били българските молитви. Хазарите — старите български врагове — продължили да нападат от юг, но българите не се предавали и отбивали техните войски. И след много люти и напразни битки хазарите се озлобили толкова силно, че отвлекли с хитрост децата на българския цар Алмус и ги направили насила хазари. Ето какво пише за това Ибн-Фадлан:
„Синът на царя на българите е отвлечен като пленник от царя на хазарите. А това станало така. До царя на хазарите дошла вест за красотата на дъщерята на българския цар и той изпратил сватове, но баща й му отказал. Тогава той изпратил войска и я взел със сила, и така тя умряла при него. След това хазаринът поискал и втората му дъщеря, а Алмус побързал да я ожени за княза на племето Аскал, защото се боял, че хазаринът и нея ще отвлече насила. И накрая накарал секретаря си да напише писмо до халифа и да го помоли да му построи крепост, понеже се боял от хазарския цар“.
Така пише Ибн-Фадлан, но по-вероятно е Алмус да е постъпил така не толкова от страх, колкото от смъртна омраза срещу хазарина. Защото кой баща няма да се разгневи, ако похитят двете му деца и посегнат и за третото. В своята жажда за мъст Алмус решил да повика на помощ арабите, които били най-големите врагове на хазарите, и ако трябва дори и сам да стане мюсюлманин, но да заличи хазарите от света.
Когато халифът получил писмото на Алмус, той обещал да му даде като помощ срещу хазарите 4000 жълтици и веднага изпратил при него Ибн-Фадлан да го посвети в мюсюлманската вяра.
Ибн-Фадлан бързо се заел да направи от Алмус мюсюлманин. Как станало това е описал самият той: „Извикахме да се съберат царете, предводителите на неговата страна. Когато те се събраха и разгънаха двете знамена, оседлахме един кон, доставен за него, облякохме царя в черни дрехи и му нахлупихме чалма… Сетне облякохме жена му в арабски халат в присъствието на хората около нас.“
От този ден нататък царят сменил своето българско име и започнал да се нарича не Алмус — син на Шилке, а Джафар — син на Абдулах, защото приел мюсюлманството от халифа Джафар ал-Муктадир. Това най-неочаквано и съдбоносно събитие в историята на Волжка България станало в четвъртък, на 15 май 922 година, точно в онази далечна епоха, когато нашият цар Симеон се намирал на върха на своята слава. Станало така, че когато едната България празнувала своя златен християнски век, другата изведнъж направила рязък завой към мюсюлманството само заради трагедията с децата на нещастния Алмус.
Макар Алмус да приел с благодарност чалмата и халата на арабския халиф, неговият народ никак не искал да става мюсюлмански. Повечето българи край Волга обичали старата слънчева вяра, а освен това между тях имало и християни. Сирийският патриарх Мар Михаил разказва, че още когато българите живеели в кавказките си градове, мнозина от тях приели християнството. Известно е, че и великият Кубрат още като дете бил покръстен в Цариград и въвел християнството в българския царски двор.
Къде с уговорки, къде с тояги и заплахи, новият цар Джафар, който наричал вече себе си емир Джафар, започнал да придърпва българите към мюсюлманството. Племето Суаз — днешните чуваши, никак не искало да се примири и неговият вожд Вираг избягал с дружината си надалеч, но зетят на царя, княз Аскал, убедил хората си да станат мюсюлмани. Само че жадуваната военна помощ от арабите, чрез която Алмус искал да съкруши хазарите, никога не дошла. Вместо нея Ибн-Фадлан му прочел само едно благодарствено писмо от халифа и така свършило всичко. Люто се разгневил измаменият Алмус на тази арабска хитрина, но силните на този свят рядко изпълняват своите обещания. И тежко на оня, който им повярва и тръгне да променя своите стари бащини обичаи.