Но всичко това са само малки искрици от древното българско огнище в онези далечни краища. Защото историята е безмилостна към победените народи и, дойде ли някой голям и многоброен завоевател, той безмилостно изтласква езика на победените и го заменя със своя език.
Волжките българи са се претопили и изчезнали не защото не са обичали своя език, а защото завоевателите са били твърде многобройни.
И затова единственият край на Европа, където днес са запазени старинните думи, с които българите са наричали своите най-близки роднини и своите царе, не са земите край Волга, а нашата страна — България. Това е последното здраво българско гнездо на света. Последният край, в който на бащите и майките се казва майка и татко, а на другите близки хора — бате и кака, чичо и леля, както са казвали винаги само българите и никой друг народ по света.
Силни хора са създали това наше българско гнездо. Затова нека погледнем как то някога се е родило.
Глава IV
Четвъртото възвисяване на българското име
4.1. Българите на Балканския полуостров
Още в най-стари времена, когато българите живеели в полите на Кавказ, те често идвали с конете си край Дунава, защото на неговия отсрещен бряг живеели техните побратими антите. Когато българите и антите започнали заедно да се борят срещу своите врагове, тяхното общо царство — Старата Велика България — опряло чак до Дунавските брегове. Затова в най-стария български летопис — Именника — пише, че българите са имали царство от другата страна на Дунава 515 години. Някои хора, които слабо разбират старите езици, казват, че изразът „от другата страна на Дунав“ значи на изток от Дунав. Но другата страна на Дунав не е нищо друго освен отсрещния дунавски бряг, а на отсрещния бряг българите и антите наистина са се появили твърде рано, още по времето, когато българите били един от най-могъщите народи в Европа, за което беше разказано малко по-горе. Голяма била по онова време българската държава, защото на изток тя достигала до Кавказ и Волга, а на запад до дунавските брегове.
Понеже българите си спечелили слава на непобедим народ, дори горделивата Византийска империя, когато се видяла в смъртна опасност, се обърнала към тях да й помогнат и да я спасят. Това станало в 480 г., когато готите завладели всички земи от Дунав до Бяло море и нямало кой да ги прогони, защото те били мощен и многоброен народ. Повиканите от император Зенон българи веднага се явили отсам Дунава и заедно с византийците прогонили готите.
Тогава българите за първи път обходили по-нашироко земите между Дунав и Бяло море и можали да огледат земята, в която днес живеем. И тях — гордите и свободни воини твърде много учудила картината, която видели: навсякъде между Дунав и Черно море живеели не елини, както в Цариград, а поробени от Византия народи — траки, илири и сармати — които никак не разбирали елински език. Някога тези народи имали свои царства и царе, но сега били подвластни на елините и техните алчни чиновници ограбвали с тежки данъци техния труд.
Гледали българите измъчените и бедни хора, които срещали от Дунав до Бяло море, и разбрали, че Византия е голям лъскав затвор, който елините са изградили, за да грабят труда на другите народи.
И не след дълго те отново минали Дунава с войска — но този път дошли не за да помагат на Византия, а за да прогонят византийската власт от най-западния край на Византия — Илирик. Четири големи армии изпратили срещу българите в 499 г. византийците, но всички те загинали и дори командирите, Инокентий, Никострат, Танк и Аквилин, паднали в боя. „Погина завинаги славата на Илирик!“ — писали тогава византийските летописци. Никое местно племе не тръгнало да подкрепи византийските войски и затова българите лесно превземали град след град и крепост след крепост за ужас на изплашения ромейски император.