Голямо безпокойство обзело византийския двор при тази новина. Затова срещу Аспарух тръгнал не някой обикновен военачалник, а самият византийски император, който събрал войска от всички азиатски и тракийски градове. Така в земите край Дунав станало най-голямото сражение на VII век — огромната византийска войска срещу многобройните българи на Аспарух и съюзените с тях славяни. Но нямали българите свой летописец, и само византийците са писали за тази война. Затова ние и до днес не знаем какво точно е направил Аспарух и неговата най-велика битка остава тайна за нас.
Но колкото и малко да знаем за тази епохална битка, несъмнено е едно — Аспарух победил в пряко сражение самия византийски император. И не само го победил, но преследвал неговата армия от Дунава чак до Варна — повече от 100 километра. Императорът, като видял, че ще загине неговата войска, съгласил се да плаща на българите данък, а земята покрай Дунава и Черно море — да стане завинаги българска земя.
Така след два века епични борби с византийците, българите ги прогонили от дунавските земи и създали тази страна, която оттогава, та чак до днес се нарича България. „И по името на тези българи се нарекла България“ — писали някога папските легати. Защото за тях било очевидно, че България носи името на българите, доведени от Аспарух. Трябва да се помни и още нещо — в арменската география бащиното племе на Аспарух — оногундурите — се нарича БЛГАР (БЪЛГАР), т.е. точно така, както се казва нашият народ. Явно е, че ако Аспарух беше наричал народа си с някакво друго име — например булгар, както ни казват турците и татарите; или балгар, както ни казват славяните; ние нямаше днес да носим името българи, а щяхме да се наричаме булгари или балгари. Но някои хора, които явно не са чели текста, в който народът, воден от Аспарух, е наречен по арменски българ, се заблуждават, че името на древните българи е от тюркски произход, и мислят, че те наричали себе си булгари. Ако това беше вярно, името българи нямаше да бъде записвано от византийците още от V–VI в. винаги с ударение на първата сричка, както го произнася нашият народ.
Годината, когато се случило най-великото събитие в нашата история — идването на Аспарух, се наричала по стария български календар „верени“, което значи „година на дракона“, а по днешния календар тя е 680 година.
Трудно било на византийците да преглътнат великата българска победа. Затова техните летописци измислили един хитър разказ, за да поприкрият срама и безсилието на своя император. „Когато войната с българите започнала — пишат те — императорът внезапно получил болки в палеца на крака и спешно отишъл на бани в Поморие, та затова българите успели да победят византийската войска и да я гонят от Дунава до Варна.“ Ако слуша човек този разказ, ще излезе, че Аспарух е победил съвсем случайно — само заради болния пръст на императора и ако не беше този болен пръст нямаше днес да има България на света. Но тайната на победата не е била в болния византийски пръст, а в здравите български ръце, защото много пъти и преди това българите са побеждавали византийците и Аспарух е нанесъл само последния решаващ удар.
Скъпернически са се отнесли враговете на Аспарух към неговата грандиозна победа — опитали са се всячески да я принизят. Но негов вечен и велик портрет ще остане завинаги голямата карта на Дунавска България, която оттогава се е появила на света.
Нищо не казват византийските летописци за това колко голяма е била онази най-стара наша България, която създал Аспарух. И все пак не са могли да скрият нейния образ, затова нека надникнем в техните летописи. В тях пише, че когато Аспарух прогонил войските на Константин Погонат, той помолил седемте славянски племена, които живеели между Дунава и Балкана, да се отдръпнат от своите предишни земи и да отидат на запад от тях и отвъд Дунава. В тези обширни опразнени земи се е настанил доведеният от него многоброен народ и това била първата част от новото царство — Мизия. Затова византийците векове наред след това наричали българите не само българи, но и мизи, по името на областта, която заел при идването си Аспарух. През същата година, когато Аспарух се настанил в Мизия, неговият по-малък брат Кубер преминал с народа си от запад и се заселил при Солун, Битоля и Охрид. А българите, които водел Кубер, били според византийците също твърде голям и дори огромен народ. Част от същите българи се заселила и по на изток — в Родопите и западната част на Тракия, където има многобройни следи от тях и от славянското племе смоляни.
Така още по времето на Аспарух българите създали голяма държава на Балканския полуостров. В нея влизали трите традиционни български области — Мизия, Тракия и Македония, а също крепостите Срем и Белград, където имало българи още от края на V век. Затова в Равенския летопис, съставен малко след създаването на България, пише, че „в Тракия, Мизия и Македония българи живеят, които са дошли от Голяма Скития.“