Заблудата, че Аспарух е довел със себе си една шепа народ, или една орда кривокраки конници, се превърна в огромен троянски кон, който бе използван цял век за разцеплението на нашия народ, затова тя твърде допадна на всички подмолни сили, които работеха срещу България. А за да действа по-успешно този троянски кон в някои съседни страни бяха създадени следните стихове:
Трудно е да се сърдим на тези злъчни пародиии, след като в нашите учебници дори до днес се повтаря наивната басня за малкия брой и бързото претопяване на Аспаруховите българи в „славянското море“.
Но именно това претопяване, което нашите някогашни историци си създадоха най-вече за свое умствено удобство, всъщност трудно би могло да се състои не само през първите 50–60 години, но дори и през първите един-два века, защото съотношението между древните българи и славяните в някогашната Столична българска област, а също в Куберова Македония, едва ли е било в полза на славяните. Срещу представата, че там са преобладавали славяните, напоследък се възправи голям блок от автентични исторически данни, а именно откритите многобройни стари български дворцови надписи. Всички те — чак до средата на IX век — са написани или на гръцки език с отделни добавки на думи от езика на Аспаруховите българи, или изцяло на древнобългарски език. Сред тези надписи, съставени най-вече през първата половина на IX век, на брой повече от 100, досега не е открит дори и един-единствен със славянски произход.
Но след като българите на Аспарух не са били малобройно племе, /а някои източници като хазарският каган Йосиф, говорейки точно за тях — преселилите се край Дунава българи, ги наричат „по-многобройни от пясъка в морето“/ и след като дори непосредствено преди покръстването в България са се пишели надписи единствено на техния език, възниква въпросът има ли поне един пункт от досегашните учебникарски описания за този народ, който да почива върху здрава основа и не трябва ли стъпка по стъпка да се проследи и разгледа всичко, свързано с него, за да се постави най-после под нашето българско минало един здрав научен фундамент.
Известно е, че сграда без здрав и стабилен темел се клати и руши, а темелите на българската историческа сграда са градени за съжаление с некачествени материали, част, от които са били взети на заем от чужди учебници, а друга част представляват лошо обработени български мисловни продукти.
Лошата обработка на историческия материал, свързан с древните българи, прозира почти на всяка крачка: така например, ако някой се опита да преброи в колко исторически източника за древните българи пише, че те са били номадски народ, той с изненада ще открие, че в цяла серия източници за тях се говори не като за номади-скотовъдци, а като за народ, който се изхранва със земеделие и живее в постоянни селища. Мовсес Хоренаци, който е писал своята история около 450–460 година, отбелязва, че българите, водени от своя вожд Вунд или Вананд, се заселили в Армения в хлебородни и плодоносни области. Това сведение се потвърждава и от данните на арменския патриарх Йоан Католикос /X в./, който в допълнение към него пише, че заедно с българите в арменската област Кох се заселили и някои евреи, които обитавали техните долини в Кавказ. Персийската география „Худуд-ал-алам“ съобщава следното за така наречените черни българи: „тези българи са планинци, те имат обработваеми полета и много добитък.“ Арабският пътешественик Ибн-Даста сочи като най-важно занимание на волжките българи земеделието. „Те, българите, са земеделски народ. Сеят всякакви култури“ — пише той, а същото сочи след него и Ибн-Фадлан. И най-после в България, в прабългарското селище при Дуранкулак, бяха открити от ст.н.с. Хенриета Тодорова следи от развито за времето си земеделие, но при все това в нашите учебници древните българи и до днес се рисуват като номадски народ, който се изхранвал със скотовъдство, лов и военен грабеж и едва след идването си отсам Дунава започнал да живее в постоянни селища. Тази номадска концепция така се е вкоренила, че дори когато някой цитира многобройните исторически факти, които стоят срещу нея, обикновено му се казва, че те датират от късно време, VIII–IX век, макар че заселването на българите в земеделските хлебородни земи на Кох е станало преди IV век, а и твърдението на Ибн-Даста в 903 г., че волжките българи са земеделски народ, е твърде показателно, защото рядко се случва някой скотовъден номадски народ само за 100–200 години тотално да се приобщи към земеделието.