Всеки, който се потруди да се порови в историческите извори, ще открие също за своя голяма изненада, че във всички ранни източници българите се описват по-скоро като планински, отколкото като степен народ. Михаил Сирийски сочи, че тяхната най-стара земя се е намирала в клисурите на Имеон. Мовсес Хоренаци в средата на V век сочи, че земята на българите е „във веригата на огромната Кавказка планина“. Географията „Худуд-ал-Алам“ ги нарича направо „планинци, които имат ниви и добитък.“ А арменската география „Ашхарацуйц“ сочи в VII в., че съседи на българите са племената „гарши, кути, свани“, т.е. народите от днешна Северна Грузия, където се намери земята на сваните — Сванетия. Името на планинската област Балкария, разположена непосредствено до Сванетия, напомня, че арменските географи и историци никак не са се лъгали като са твърдели, че земята на българите се намира в голямата кавказка планина. Местоположението на древните български градове в Кавказ също показва, че българите дълго време са обитавали най-вече планинските долини и едва по-късно — вероятно след изгонването на аварите — са се настанили и в равнините на север от Кавказ /в днешна южна Русия и Украйна/. Голямата крепост Хумар — най-прякото известно досега подобие на Плиска — се намира на запад от Балкария в планините на Карачаево-Черкесия. Град Булкар-Балк се намира в долината на р. Сулак, селището Балхар — в Дагестан. Практически няма нито един реален източник, в който за българите, в строгия смисъл на думата, да се говори като за степен народ. Такива твърдения се срещат единствено за намиращите се в орбитата на древните българи племена от огурската група, но не и за самите българи. Но в нашите учебници древните българи са описани не като планинци, каквито те всъщност са били в по-голямата си част през най-ранните исторически векове, а като типични обитатели на степта.
Натрупва се както виждаме цяла серия от куриози. Първо българите се обявяват за номади, въпреки че съотношението на историческите източници е 10:1 в полза на това, че те са били уседнал народ и става дори 10 към 0,5, ако се има предвид, че в текста на Захарий Ритор първата част слага българите на първо място между народите, които имат градове. След това по същия парадоксален начин българите се обявяват и за степен народ, въпреки, че никой, дори и половинчатият Захарий Ритор не е споменал дори и дума, че те живеят в степта. Следвайки сляпо тази илюзия, някои археолози се впуснаха да търсят старите български следи изключително в степите на север от Кавказ, а не в самата планина. И тъй като в сухите степи се откриват най-вече номадски станове, решиха, че са доказали, че древните българи са били нискоразвити номади.
Вместо строг научен анализ и цялостно проучване на всички преки източници, в случая е бил приложен крайно порочен подход и на базата само на един частичен и половинчат източник древните българи първо са били обявени за номади, а след това дори без никакъв източник са били причислени към степните племена. Крайният резултат от тези волни упражнения е, че те са отместили погледа на науката от старите и развити народи на Изтока, към които са принадлежали древните българи, към слаборазвитите номадски племена.
В своя стремеж да обрисуват древните българи като нискоразвито степно племе, някои автори на учебници започнаха да представят дори своя единствен източник — хрониката на Захарий Ритор — в крайно изопачен вид. От нея те цитираха само втората част, където са изредени народите, живеещи в палатки, и изцяло пропускаха първата част, където древните българи са посочени на първо място между народите, които имат градове, а чрез това и на челно място в културно отношение между всички придошли от изток племена.
Една от причините за масовото увлечение да се представят древните българи като степни номади е свързана и с широко разпространената и до днес теория, че те са говорели на език от тюркски или алтайски тип. И тъй като за тюркските и алтайски народи в древността и средновековието най-характерна форма на съществуване е бил номадският живот, това караше повечето наши автори да гледат на древните българи като на част от номадските конни орди, кръстосващи източните степи със своите стада. В това отношение обаче е допуснато също недоглеждане. Думите, с които древните българи са наричали яздените от тях коне, коренно се различават от думите, характерни за тюркските езици, и практически не могат да се открият в нито един тюркски език. Така например всички тюркски народи наричат конете с думите ат и йилки, а не с думите теку и имен-шегор, характерни за древните българи.