Втори още по-голям удар получи тюркската теория, когато след дълги търсения най-после бяха открити цялостни надписи, оставени на езика на Аспарух. Те бяха идентифицирани по това, че в тях широко се срещат древните български титли БОИЛА, КАВХАН, ИЧИРГУ, ЖОПАН, ЗЕРА и др. Тези надписи поднесоха на науката най-голямата изненада: езикът, на който са написани, се оказа в граматично и лексикално отношение различен от тюркските езици и същевременно близък с езиците, които се говорят в долините на Памир и Хиндукуш — в онзи район, където според историческите източници се е намирала българската прародина.
Да направим сега кратка равносметка. Крайъгълен камък на нашата ранна история в течение на целия XX век е била теорията, че древните българи са били малобройно, номадско, степно племе от тюркски произход. Същевременно разборът на тази теория показва, че всички елементи, от които тя се състои, са обременени от сериозни научни недоглеждания и недоразумения. Вместо малко племе древните българи се оказват голям и многоброен народ, вместо номади — народ с древна култура, който дори след сътресенията, преживени при преселението към Кавказ, в по-голямата си част е живеел в постоянни селища и градове. Вместо степен народ, те се оказват народ, който през най-древните периоди от своя живот е предпочитал да живее в плодородни и защитени планински долини. И най-накрая вместо тюркско племе, те се оказват народ, чийто език е бил сроден със специфичната група памирски езици.
Голямото бяло петно, каквото дълго време е представлявал проблемът за древните българи, е било запълнено вместо с добре премерени и проверени научни истини, с разнопосочни заблуди и илюзии. Някои от тях са породили метастази в научното мислене, каквато е например стихийно появилото се увлечение да се считат всички тюркски народи по света за наши преки роднини и да не се забелязват нашите истински роднини, скрити в далечните долини на Памир и Хиндукуш.
Повечето от тези научни грешки нямаше да се случат, ако бяха анализирани внимателно поне византийските хроники, от които личи, че българите са били древен и голям народ — достатъчно голям, за да изтласка от Балканите многобройните готи, а след това да поиска и от славяните да опразнят за него една обширна плодородна област.
Ето защо днес е крайно време да се коригират основите на нашата българска история — да се възстанови точно и грижливо нейният най-древен фундамент. За да стане това, са нужни дружни усилия на множество изследователи, а не непрекъснати спекулации, водещи до отклоняване на историческата наука от руслото на научната обективност и истинността.
В заключение ще отбележа и това: има народи, които от едното нищо са създавали история, а има народи, които са превърнали великата си история в едно жалко нищо. За да избегнем такава участ, трябва най-после да започнем да гледаме на историята си не като на придатък към политиката, а като на свещен и неприкосновен храм, в който се допускат само добре проверени и отсети от вековете исторически истини.
Затова беше написана тази сага за най-загадъчния и най-онеправдания от историята народ в Европа — древните българи.
1. Niconorov. The Armies of Bactria (700 ВС–450 AD) Montvert, 1997.
2. Димашки. Нокбат ед-дар (на араб. ез.), Копенхаген, 1874 г.
3. Ancient Cities. А Special Issue of Scientific American. 1994.
4. Б. Литвинский, А. Седов. Земледельцн древней Бактрии. М., 1976
5. Macoudi. Les Prairies d’Or. Paris, 1950
6. N. Sims-Williams. Bactrian Inscriptions. Oxford, 2000, Glossary
7. Geographical Data in Early Puranas. Calcutta, 1972,
8. Цитатите от МАХАБХАРАТА са по изданието: Mahabharata Chicago, 1975
9. R. Singh, Ancient India in a New Light, Calcutta, 1970, p. 248
10. В. Бешевлиев. Първобългарите. Произход, бит и култура. С., 1981