На какво се е дължала тази несъмнено необикновена енергия на ранните българи и защо тъкмо на тях се е удало да създадат на Балканския полуостров своя държава и да накарат византийския император да се загради от тях със седемдесет километрова стена — едно умалено балканско подобие на Великата китайска стена? Ето един въпрос, над който си струва да се замислим, защото той все още не е разискван в научната литература.
Глава II
По пътищата, които водят на изток
Триумфалната поява на българите в Европа за мнозина историци остава и до днес необяснимо явление. Но тя става напълно понятна, ако разчупим границите на нашия тесен европейски хоризонт и погледнем далеч на изток, където се губят най-старите български следи в света.
Ако се систематизират всички стари източници, в които са споменати българите, ще се окаже, че държавата, създадена на Балканите, не е нито първата, нито единствената в целокупната българска история. От византийските източници е известно, че преди да се преселят към Дунав, българите са имали голяма държава на изток, между реките Дон, Днепър и Кубан. Тази тяхна първа родина в Европа се е наричала по думите на византийците Старата Велика България и е просъществувала, по всичко личи, дълго време, защото е спомената още през V в. от най-известния арменски историк Мовсес Хоренаци под името „българската земя във веригата на огромната Кавказка планина“. При това от нея според Хоренаци е имало две ранни български преселения, които според най-новите издания на арменската история са станали преди покръстването на Армения, т.е. преди 301 година. В най-стария български летопис, известен под името „Именник на българските канове“ и съставен около 765 г., за тази най-ранна българска земя се говори, че просъществувала в течение на 515 г. преди основаването на българската държава на Балканския полуостров, а това показва, че нейните основи са били положени през далечния II век.
В течение на повече от пет века преди появата си на Балканите българите са водили организиран държавен живот и вероятно поради това дори и след разпадането на своята първа държава в Европа те всячески се стремили да изградят свои нови държави. Едната от тези държави — Аспарухова България — е добре известна на науката, тъй като е запазена до днес на Балканския полуостров. Но малцина знаят, че по същото време, когато се появява държавата на Аспарух, в един съвсем друг край на Европа — край реките Волга и Кама — възниква и още една българска държава известна в историята като Волжка или Волжко-Камска България. Тази голяма, но за съжаление вече полузабравена, българска държава е била създадена от брата на Аспарух — Котраг, който се насочил със своята част от българите на изток и успял да обедини под своя скиптър множество приволжки народи. И в резултат на нейната поява, в течение на повече от пет века на картата на Европа е имало две Българии — една на Балканския полуостров и втора край Волга, прочута някога като голям търговски център и като значителна военна сила.
През 1225 г., когато войските на Чингиз хан завоюват Русия, споменатата Волжка България отбива монголския удар и става известна с това, че единствена от много други царства нанася поражение на непобедимите по онова време монголци. Но единадесет години по-късно в резултат на специално подготвена монголска кампания, в която са участвали пет големи армии, ръководени от преки сродници на Чингис хан, Волжка България престава да съществува и на света остава само една българска държава — тази, която днес виждаме на Балканския полуостров. Фактът, че древните българи са създали в Европа не една, а цели три държави, е сам по себе си знаменателен в историческо отношение. От него личи, че големите успехи, постигнати от българите в ранната история на Европа, са свързани с това, че те са дошли на този континент не като неорганизирана тълпа, а като народ със свои древни държавни традиции. Дори там, където някогашните българи са се преселвали в сравнително малка маса, като например в Италия, твърде скоро на географската карта са се появявали селища, а някъде и цели райони, наречени по тяхното име. Спомен за това се е запазил в названието Италианска България, която е носила през Средновековието една област в Северна Италия, открита благодарение на проучванията на проф. В. Бешевлиев, а също в името на планината Булгерия, което съществува и днес. Способността на ранните българи да имплантират своето име навсякъде, където ги е отнасяла историческата съдба, е свързана несъмнено не само със силния им военен заряд, но и със здравите вътрешни традиции на техния народен живот, главен стожер, на който е била рано развилата се у тях държавна система.