Нека, затова видим какъв тип държави са изграждали ранните българи и откъде са дошли характерните за тях държавни традиции.
Начело на всяка от ранните български държави е стоял владетел, който е носел особената титла КАНА СУБИГИ, зафиксирана многократно в надписите, оставени от Аспаруховите българи, а също и в материали от района на по-старата по време Кубратова или Велика България. Подобна титла не се среща в нито една от известните на науката европейски или източни държави, включително и в тюркско-монголските държави, в които титлата на владетеля е ХАН, но никога не се явява под формата КАНА СУБИГИ. Тази особеност, както и оригиналните звания КАНАР-ТИКИН, КАВХАН, БАГАИН и др. показват, че българската държавност е възникнала на своя собствена основа и не е била повторение на държавността на някой друг народ.
От достигналите до нас летописи личи, че в ръцете на българския владетел е била съсредоточена огромна власт. Единствено той е бил човекът, който е имал правото да присъжда и отнема звания, да назначава или освобождава държавните функционери и магистрати. Но всичко това той е вършел, придържайки се към редица стародавни български традиции и преди всичко — традицията да се раздават рангове в съответствие с личните достойнства, показани в държавните дела и особено на бойното поле.
По всичко личи, че върху този принцип се е основавала не само държавата, създадена от Аспарух на Балканския полуостров, но и по-старата българска държава — Велика България. И до днес сред част от кавказките народи, които някога са влизали в състава на тази държава, е запазена старинната българска дума КАНА, която значи вожд, старейшина. Тази особена дума едва ли е била пренесена в Кавказ от тюрките или монголците, у които съответната титла е ХАН, а не КАНА, а следователно тя е един далечен спомен от древните българи, у които върховната титла е била КАНА СУБИГИ.
Вторият човек след КАНА е носил у българите особеното звание КАВХАН, което също не се среща в тюркските и монголски държави. Това звание се открива паралелно в Дунавска България и в Източен Кавказ, където то звучи като КАВХА и е останало несъмнено също като спомен от Старата Велика България.
Най-висшите магистрати в българската държава са носили титлата БОИЛА, а войсковите командири са били наричани БАГАИНИ. И двете споменати титли имат подобни на себе си най-вече в Източен Кавказ сред вейнахските народи, в чиито езици думата БОИЛА значи господар, а думата БАХОИН — воин, защитник.
Запазването на тези специфични древнобългарски понятия сред споменатите народи показва, че най-старата българска държава в Европа, изградена някога край Кавказ, се е основавала на същите принципи, както и държавата, изградена от Аспарух на Балканския полуостров. Или, казано с други думи, Старата Велика България на Кубрат е била държава от абсолютно същия тип, както и по-късната по време Аспарухова България.
Старинната българска държава край Кавказ е оказала някога значително влияние върху съседните с нея кавказки народи. Това личи не само от споменатите примери, но дори и от някои мъжки имена, характерни за народите от посочения район. Сред адигите в Северен Кавказ се среща цяла редица мъжки имена, образувани от древната българска титла КАНА, а именно имената КАНО, КАНА (мъжко име), КАНУКО, КАН-ШАХ, КАН-ШАО и дори КАН-ШОБИ, последното от които напомня по нещо древното българско звание КАНА СУБИГИ. А твърде разпространени в същия район са и мъжките имена БУУЛА, БУЛЯ, БАГИ, БАНО, КАВХАН, напомнящи старинните български титли БОИЛА, БАГАИН, БАН и КАВХАН.
Модата да се употребяват подобни имена едва ли би възникнала в Северен Кавказ, ако не беше старата българска държава. Благодарение на тях става ясно, че тази държава, наречена от византийските историци Теофан и Никифор с израза Старата Велика България, действително е отговаряла на своето име — характерните за нея традиции са били заразителни за съседните народи и са повлияли дори върху имената, с които те са кръщавали своите деца.
В течение на много векове българската държава се е намирала в долините на Кавказ и затова във всички най-ранни летописи се говори за „българската земя в Кавказ“, а също и за българите при Каспийските врати /Източен Кавказ/, за българите, които дошли от планината Имеон и се заселили в кавказките градове и т.н. В степите и равнините на север от Кавказ — в днешна Украйна — българите проникват сравнително късно, затова там реални остатъци от българското минало се откриват само в няколко стари градища от древнобългарски тип — Цимлянското градище, Маяцкото градище и др. Но в кавказките планини, където българите и съюзените с тях народи са се спасявали в течение на векове, са запазени стотици стари български следи. И до днес в Северна Грузия сред сваните, хевсурите и други малки народи звучат десетки старинни имена, в които са вградени древни и вече полузабравени български държавни титли — БОИЛА /по кавказки БУУЛА, БОЛА, БИИЛА/, КАН, БАН и др. Примерите от този тип в Кавказ са стотици. Така например наред с обикновените и добре познати имена ДАН и ВАСО там откриваме и името ДАН-БОЛА и ВАСА-БИЛАЙ, образувани с помощта на старото българско звание БОИЛА. Наред с имената КАРДАМ и САРДАМ се откриват и дериватите КАРА-КАН, САРДА-КАН, наред с имената СУР, ГУРО, БУРО, РАИ, ГРУО, ТЕМ, ЛЮЦ, УТ, ИТА (някои от които се срещат и у нас като Гуро, Буро, Райко, Груйо и Темчо), в Кавказ се откриват и по-сложните варианти СУР-БУЛА, ГУР-КАНА, БУР-БУЛА, РАЙ-БУЛ, ГРУ-БУЛА, ТЕМ-БОЛА, ЛЮЦ-КАН, УТ-КАН, ИТА-БАН и т.н. Общо в Грузия и Северен Кавказ се наброяват 278 стари народни имена, подобни на наши стари български имена, а 36 от тях съдържат и старинните български държавни титли. Но откриването на тези имена стана възможно като се заех с грузинския език и се направиха подробни справки в Речника на грузинските имена от академик Ал. Глонти и в Справочника на личните имена на РСФСР, издаден в 1981 година.