Почти хиляди наблюдаваха безпомощно как „Тексас“ отминава, бълвайки дим, как неговият флаг се вее, здраво завързан за страничната мачта. Не се чу никакъв шум или изстрел, когато той навлезе в разливащата се мъгла и завинаги изчезна от погледа.
Изгубена
10 октомври 1931
Югозападна Сахара
Кити Манок изпитваше странното чувство, че лети с главата напред в небитието. Тя се беше загубила, съвсем и безвъзвратно загубила. В продължение на два часа Кити и нейното малко самолетче се подмятаха в небето от силна пясъчна буря, която напълно закриваше видимостта към пустинята, простираща се под нея. Сама в това празно непрозрачно небе, тя упорито отблъскваше от съзнанието си странни видения, възникващи като че ли от самите заобикалящи я кафяви облаци.
Кити наклони главата си назад и хвърли поглед през горното предно прозорче. Оранжевият отблясък беше напълно замъглен. После може би за десети път през цялото това време тя свали стъклото на страничния прозорец и надникна през ръба на пилотската кабина, без да вижда нищо под себе си, освен огромните завихрени облаци. Висотомерът показваше 1 500 фута. Височина, достатъчна, за да премине безопасно над всичко, освен над най-извисените плата от пясъчник на Ардар дес Ифорас, едно от разклоненията на планинския хребет Ахагар в пустинята Сахара.
Тя разчиташе на контролните прибори, за да избегне евентуалното влизане на самолета си в свредел. На четири пъти откакто беше обгърната от заслепяващия я самум, забелязваше спадане във височината и един засилващ се наклон на носа — сигурни белези, че вече настъпва кръгово движение към земята. Схващайки отлично грозящата я опасност, всеки път тя успяваше да я избегне, като правеше вираж след вираж, докато стрелката на компаса трепнеше отново, показвайки курс на юг от 180 градуса.
Кити беше опитала да следва Транссахарската автомагистрала, но скоро я загуби от погледа си, след като пясъчната буря се стовари без предупреждение върху нея от югоизток. Сега, когато повече не можеше да различи земята, тя не знаеше доколко се е отклонила и не би могла да прецени доколко вятърът я е изтласкал встрани от следвания курс. Допускайки това, тя се насочи на запад в безуспешен опит да заобиколи бурята.
Можеше само да седи и да води самолетчето си през огромния, заплашителен и безформен пясъчен океан. Това беше отсечката от нейния полет, от която Кити най-много се страхуваше. Тя пресметна, че й остават още цели четиристотин мили, преди да достигне Ниамей — столицата на Нигер. Там тя щеше да зареди гориво, преди да продължи щурма си за поставяне на рекорд на летене на далечно разстояние до Кейптаун в Южна Африка.
Някаква вцепеняваща умора постепенно обхващаше мускулите на ръцете и краката й. Непрекъснатият рев от ауспуха на двигателя и неговите вибрации бяха започнали да вземат своето. Кити беше почти двадесет и седем часа във въздуха, откакто излетя от летище Кройдън — предградие на Лондон. Беше долетяла от студената мъгла на Англия направо в огнената пещ на Сахара.
Нощта щеше да настъпи след още три часа. Неблагоприятният вятър, рожба на самума, сведе скоростта й до деветдесет мили в час, т.е. с цели тридесет мили по-малко от средната скорост на нейното старо, сигурно самолетче „Феърчайлд“. То представляваше моноплан с високо повдигнати криле, вградена закрита пилотска кабина, задвижвана от радиален мотор с мощност 410 конски сили.
Четириместният самолет някога беше притежание на компанията „Пан Американ — Грейс Еъруейз“ и правеше пощенски полети по разписание между Лима и Сантяго. Когато компанията се отказа от неговите услуги в полза на един по-усъвършенстван модел, който превозваше шест човека, Кити го купи, като монтира допълнителни резервоари за гориво в кабината за пътници. По-късно, към края на 1930 г. тя реши да постави рекорд на далечно разстояние, прелитайки от Рио де Жанейро до Мадрид. Така стана първата жена пилот, прелетяла южния Атлантик.
Кити издържа още час в борба с шибащия вятър, като се стремеше да държи посочения от компаса курс. Фин, много ситен пясък проникна в пилотската кабина и полепна по нежните мембрани на очите й. Попадна дори и в ноздрите й. Тя разтърка очи, но това само влошаваше положението, нещо по-лошо — сега не можеше да вижда. Стана й пределно ясно, че ако в този момент ослепееше, нямаше да може да следи повече уредите и всичко щеше да свърши. Тя извади малка манерка изпод пилотската седалка, отви капачето й и напръска лицето си с малко вода. Почувствала се освежена, яростно замига, при което мокрите песъчинки след секунда залепнаха там от страшната жега. Зрението й се завърна постепенно, но й се струваше, че в очите си има забити иглички.