Два дни по-късно двете спасителни групи се срещнаха на автомагистралата, без да са видели останки от разбит самолет, нито пък изстреляни ракети за помощ през нощта. Спасителите се разгърнаха на двадесет мили от двете страни на магистралата и отново се опитаха да я открият. След десет дни, без да видят и следа от изчезналия пилот, командирът на частта от легиона не беше оптимистично настроен. Той докладва, че никой човек, било то мъж или жена, не би могъл да оцелее толкова дълго време без вода и храна в изгорената от слънцето пустиня. С увереност заяви, че досега Кити сигурно е починала от адската жега.
Във всеки голям град бяха отслужени възпоменателни църковни служби за един от най-любимите пилоти в авиацията. Считана за една от трите най-велики жени пилоти, наравно с Амелия Еърхарт и Ема Джонсън, Кити беше оплакана от един свят, изтръпвал от нейните подвизи.
Тя беше дъщеря на заможни фермери — овцевъди от околностите на Камбера, Австралия. Кити беше красива млада жена с дълбоки сини очи и черна бухнала коса, падаща на тежки вълни до кръста й, щом я отпуснеше. След завършването на девическото висше училище тя започна да взема уроци по летене, за нейно учудване родителите й я подкрепяха в стремежа й да лети и й купиха на втора ръка един двуплощен самолет „Авро Авион“ с открита пилотска кабина и двигател „Сириус“ с мощност 80 конски сили.
Шест месеца по-късно, напук на всички увещания да си остане у дома, Кити набързо прекоси Тихия океан до Хаваите и кацна под възторжените овации на огромна тълпа, чакаща с трепет нейното пристигане. Със загоряло от слънцето лице и изплескани с маслени петна риза и шорти от плат каки, Кити въпреки умората се усмихваше и махаше с ръка, поразена от неочакваното посрещане. Тя продължи да завладява сърцата на милиони хора, като се превърна в нарицателно име благодарение на полетите си, чупещи рекордите през всички океани и континенти.
Това трябваше да й е последният полет на дълго разстояние, преди да се омъжи за своя любим от детските години, техен съсед — фермер в Австралия. След като покори въздуха, страстното й влечение по летенето изчезна и Кити с нетърпение очакваше момента да се установи за постоянно, да си има собствено семейство. Тогава тя откри онова, което толкова други преди нея бяха изпитали в детските дни на авиацията — да летиш носеше слава, но имаше малко добре платени места за пилоти.
Тя почти беше престанала да лети, но настояваше упорито за този последен полет. А сега светът на авиацията очакваше съобщение за нейното спасение. Надеждата обаче се стопяваше с всеки изминат ден.
Кити остана в безсъзнание до утрото на следващия ден. Слънцето беше започнало да обгаря пустинята, когато тя с мъка се изтръгна от дълбините на черната пустош и съсредоточи поглед върху нацепената главина на витлото. Зрението й се замъгли. Тя разтърси глава, за да приведе в ред размътеното си съзнание и изохка от острата болка, пронизала главата й, докосна леко челото си и разбра, че кожата не беше разкъсана, но под пръстите си усети голям оток, точно където започваше косата й. Тя се опипа за други наранявания и откри пукнатия глезен, подул се вътре в пилотския й ботуш, както и изкълченото коляно.
Свали предпазните колани, отвори вратата на кабината и предпазливо, с големи усилия, се измъкна от самолета. Куцукайки няколко крачки, Кити бавно се отпусна върху пясъка и критично прецени положението си. За щастие, пожар не беше избухнал, но верният „Феърчайлд“ никога повече нямаше да лети. Моторът и три от цилиндрите се бяха пукнали, той бе изправен нагоре под невероятен ъгъл от удара при сблъсъка със стените на пресъхналия поток.
За нейно учудване крилата и корпусът не бяха повредени, но шасито беше просто сплескано, а колелата — разкривени встрани. Дотук с надеждата за ремонт и продължаване на полета. Следващият й проблем беше да определи къде се намира. Тя нямаше никаква представа в кой район на Сахара беше попаднала. Оглеждайки се, видя, че е паднала в нещо, което в Австралия наричат билабонг, т.е. пресъхнало корито на поток, което се пълни с вода, когато вали дъжд. Но пясъкът в това корито не беше виждал вода поне от сто години. Самумът беше утихнал, но стените на малкия пролом, в който лежеше, бяха поне 20 фута високи и тя не можеше да огледа терена наоколо. За нея беше по-добре така. Трудно можеше да се опише колко безцветен, пуст и безформен бе той.