Те виждаха селището Аселар, изолирано отвсякъде всред централния район на Сахара — част от африканската държава Мали.
Безредие от глинени къщи, пръснати наоколо в сухото дъно на нещо, което някога трябва да е било древно речно корито. В покрайнините наоколо стърчаха руините на изоставени преди повече от стотина години къщи, а зад тях — ниските насипи, които образуваха голяма пустинна равнина. От разстояние беше почти невъзможно да се види селището, защото добре изградените постройки за временно обитаване се сливаха със суровия и безцветен ландшафт.
— Кладенец, ето там — обърна се майор Айън Феъруедър — водачът на сафарито — към изморените и прашни туристи, които слизаха от ланд ровърите и се натрупаха около него.
— Вие никога нямаше да познавате това място и да гледате на него като на едно от културните кръстовища на Западна Африка, каквото Аселар е било. Пет столетия селището е било важен източник на вода за големите кервани за роби, за търговските кервани, които са кръстосвали на север и изток.
— Защо тогава е западнало? — попита миловидна канадка с широкопола шапка и къси шорти.
— Заради военните набези на мурите и французите, отмяната на робството, но най-вече защото търговските пътища се преместиха на юг и на запад в близост до морския бряг. Въздишката на смъртта дойде преди около четиридесет години, когато неговите кладенци започнаха да пресъхват. Единственият действащ кладенец, който още поддържа града, е изкопан на почти 50 метра дълбочина.
— Значи не е точно рай за митрополията — възрази един як мъж с испански акцент.
Майор Феъруедър насила се усмихна. Беше висок мъж, бивш офицер от кралския флот, с вечно запалена цигара с дълъг филтър. Говореше с дрезгав полуприглушен глас:
— Сега в Аселар живеят само няколко семейства туареги, които са се отказали от номадския си начин на живот. Те преживяват главно от малки стада кози, парчета песъчлива земя, напоявана на ръка от централния кладенец на селото, и няколко шепи скъпоценни камъни, изровени от пустинята, които те гланцират, пренасят ги с камиони до град Гао, където ги продават като сувенири.
Един лондонски адвокат, облечен безукорно в костюм за сафари цвят каки и тропическа каска подхвърли закачливо:
— Изглежда ми твърде изоставено място. Ще трябва навярно да припомня, че вашата туристическа реклама уверява туристическата ни група, „че ще бъдем възхитени от романса на пустинната музика и местните танци под искрящите лагерни огньове на Аселар“.
— Сигурен съм, че нашата предварителна подготовка и организация е обезпечила всичко необходимо за вашето удобство и вашите забавления — увери го Феъруедър с подобаваща дискретност. Той погледна за момент слънцето, скриващо се зад селото. — Скоро ще се стъмни. — По-добре е да се придвижим и да влезем в селището.
— Има ли хотел там? — попита канадката.
Феъруедър хвърли съчувствено поглед.
— Не, госпожо Лансинг. Ще лагеруваме в руините точно над града.
Обща въздишка на разочарование се изтръгна от туристите. Те се бяха надявали на мека постеля и баня. Вероятно луксът в Аселар никога нямаше да бъде познат. Групата се качи отново в джиповете и потегли надолу през речната долина и излезе на главния път, водещ към селището.
Когато пристигнаха, по-трудно беше да си представят славното му минало. Улиците бяха тесни, пусти и пълни с пясък. Приличаше на мъртъв град, претърпял пълна разруха. Не се виждаше никаква светлина в сумрака, никакъв радостен лай на куче. Никакъв знак за живот не се забелязваше в която и да е от тези глинени сгради.
Феъруедър започваше да се чувства неловко. Ясно беше, че нещо не е в ред. Нямаше никаква следа от неговото предварително разузнаване. За момент се мярна голямо четириного животно, бягащо във входа. Но то изглеждаше толкова призрачно, че го сметна за сянка от движещите се ланд ровъри. Неговата весела група клиенти щеше да роптае тази вечер, мислеше той. Проклети да са онези осведомени хора, които прекалено много преувеличават съблазните на пустинята — „една възможност да опитате за първи път в живота си експедиция, като номади през горещия пясък на Сахара“ — повтаряше си шепнешком Феъруедър. Той беше готов да се обзаложи на едногодишната си заплата, че авторът на рекламата никога не беше прекосявал Ламанша.