Те се намираха почти на 80 км от Транссахарската автомагистрала и на около 240 км от Найджър Ривър Сити — провинция Гао. Сафарито имаше по-голямо значение, отколкото достатъчното количество храна, вода и гориво за остатъка от пътуването, така че Феъруедър се обвърза да заобиколи Аселар, в случай че възникнеше непредвиден проблем.
Сигурността на клиентите на Бакуърлд Експедишънс идваше на първо място. За 28 години те още не бяха загубили нито един човек, ако не се смяташе пенсионираният американски водопроводчик, който беше подразнил една камила и беше ритнат от нея поради собствената си глупост.
Феъруедър започваше да се пита защо не вижда никакви кози и камили, нито пък забелязваше някакви следи от тях по пясъчните улици, откъдето минаваха. Само странни отпечатъци от нокти и кръгли трапчинки следваха паралелно, сякаш оставени от дървени трупове. Малките родови къщи, изградени от камък и покрити с червеникава глина, които се появиха, в по-голямата си част — съборени и западнали, изглеждаха както преди два месеца, когато Феъруедър беше тук за последен път.
Определено нещо не беше както трябва. Дори ако по някаква важна причина обитателите са напуснали селището, той щеше да забележи това при предварителното опознаване на района. През всичките години те бяха прекосявали Сахара заедно и Ибн Хаджиб никога не би го провалил. Феъруедър реши да позволи на групата да отпочине за малко при кладенеца на селото и да се изплакнат, преди да продължат още малко в пустинята и построят лагера. Свикнал на бдителност, той реши да извади старата си автоматична пушка Роял Марин Патчет от калъфа между седалките и я постави между коленете си. Върху дулото той постави заглушител „инвикита“. Беше готов, ако нещо се случи.
— Някаква заплаха? — попита госпожа Лансинг, която заедно със съпруга си се качи в ланд ровър на Феъруедър.
— Само като предпазна мярка. За да държа надалеч просяците — излъга Феъруедър.
Той спря и тръгна назад, за да предупреди своите шофьори да бъдат много внимателни, ако възникне нещо особено. След това се върна и продължи към центъра на града през тесните и пясъчни улици. Накрая той спря под една финикова палма, изправена в центъра на едно пазарище в близост до кръгъл каменен кладенец с диаметър около 4 метра.
Феъруедър проучи пясъчната почва около кладенеца, преди да се е стъмнило съвсем. Тя беше утъпкана по същия необичаен начин, който беше забелязал, минавайки по улиците. Той се наведе и втренчи поглед в кладенеца. Забеляза тънко образувание дълбоко в недрата на пясъчника. Припомни си, че водата има високо минерално съдържание, което й придава метален вкус и е оцветена в бордо. И още, че беше утолявала жаждата на много живи същества — животни и хора, в продължение на столетия. Дали беше здравословна за изнежените стомаси на неговите клиенти, тревожеше се Феъруедър. Той любезно им предложи да я използват, за да измият и свалят праха от телата си, без да я пият.
После нареди на своите шофьори да поставят пазач и обясни на туристите как да се вади вода с ведрото от свинска кожа, като се използва млада жена, завързана с протритото въже. Екзотичната представа за музиката на пустинята и танците край пламтящите лагерни огньове бързо бяха забравени, тъй като те се смееха и забавляваха като деца с дъждовната машина в горещ летен следобед. Мъжете се съблякоха до кръста и миеха потните си тела, жените бяха по-загрижени с миенето на косите си.
Комичната гледка бе ярко осветена от фаровете на ланд ровърите. Миещите се сенки на хората от групата се отразяваха върху безмълвните стени на селището като филмова прожекция. Докато шофьорите на Феъруедър наблюдаваха и се смееха, той се разходи по една от улиците и влезе в къща в непосредствена близост до една джамия. Стените изглеждаха стари и порутени от времето. Входът водеше през къс аркообразен тунел към двора, който беше отрупан с толкова много човешки отпадъци и чакъл, че му беше трудно да ги прескача. Той запали фенерчето и освети приемната стая на постройката. Стените бяха прашно бели, покривите — високи, с изнесени колони, почти като архитектурата на Санта Фе в американския югозапад. В стените бяха вградени много ниши за съхраняване на домашния инвентар, но сега всички те бяха празни, тяхното съдържание — разхвърляно и изпочупено по целия под заедно с домашната мебел.